Санаториумът

29

— Разпечатка? — гласът на Айзак е твърде силен и напрегнат, но хотелският салон е пълен с хора и думата се изгубва в жуженето на разговори и потракването на прибори. Носи се тиха музика — джаз, подходящ за дневно време.

Никой не смее да излезе в такава буря, мисли Елин, гледайки навън. Небето е тъмно и вятърът носи огромни снежинки във всички посоки.

Тя кимва.

— Беше в бюрото на Лори.

— Затова ли отпрати Уил? За да ми я покажеш?

Елин се наежва.

— Не съм го отпратила. Той приключи с обяда и искаше да си провери имейлите.

Айзак пуска вилицата, тя изтраква, после отмества настрана чинията. Не е докоснал салатата с пилешко месо и листата маруля са натрупани от едната страна.

Той се е побъркал, мисли си Елин, поглеждайки наболата му брада и измачканите дрехи.

— Е, и за какво става въпрос? — троснато пита Айзак.

— Депресия. Към разпечатката беше прикрепена визитна картичка на психиатър.

Тя прокарва пръст по ръба на стъклената си чаша и се втренчва в огъня в камината. Пламъците са буйни и високи и се вият на кълба зад стъклото.

— Психиатър? — Айзак отваря широко очи и после се окопитва. — Всъщност… да, има логика — той поглежда Елин преценяващо, сякаш опитва да предугади реакцията й. — Напоследък Лори се бореше с депресия. Влоши се през последните няколко месеца. Лекарството й… Това взех от лавицата. Не знам дали ме видя.

— Видях — тя го поглежда в очите. — Защо го скри?

— Не исках да навлизаме в личните й проблеми без нейно разрешение. Мислех, че тя ще се върне и няма да се наложи… — Айзак поклаща глава и свежда поглед към пода. — Но всичко отиде по дяволите — той се прокашля. — Обадих се на всички да не идват. Приятелите на Лори. Моите. Дори ако времето не се развали толкова, колкото прогнозират, сега няма смисъл да идват.

— Сигурен ли си?

— Що за празненство за годеж ще бъде, ако я няма годеницата?

Елин чува гнева в гласа му и сменя темата.

— Откога е депресирана?

— От време на време, от години, откакто умря Корали. Не й помогна, че и баща й замина. Когато Лори навърши осемнайсет, той пак отпраши за Япония.

— Корали е мъртва? — гласът на Елин потреперва, когато си я представя — продълговатото лице, дръпнати котешки очи. Корали беше единствена и неповторима, луда глава, толкова изпълнена с енергия, че беше трудно да си представи, че е мъртва.

— Блъснала я кола и шофьорът избягал. В Женева… Близо до езерото.

— Лори не каза нищо — Елин се попита защо Лори не го спомена. Заболява я, но дълбоко в душата си знае — защо Лори да споделя с нея, след като Елин й обърна гръб?

— Лори умее да прикрива чувствата си и да се прави на смела, но вътрешно се бори да не се срине. Особено тук в хотела. Не може да си позволи да загуби още една работа.

— Още една?

— Имам предвид предишната. Общо взето, накараха я да напусне. Дадоха й добра препоръка, защото тя си тръгна тихо и кротко, но все пак…

— Какво се случи?

— Работното време, натоварването… Лори не спеше както трябва, обаждаше се, че е болна, започна да се кара със служителите и гостите.

Елин се опита да свърже информацията с онова, което знае за Лори. Невъзможно е, все едно вижда двама различни човека.

— Аз… намерих и сметки за мобилен телефон, Айзак. Не е телефонът, който е оставила тук Лори. Мисля, че тя има още един телефон…

— Още един? Щях да знам… — по врата му плъзва топлина.

— Имала е. На нейното име е. Сметките са изпращани до хотела — Елин взима парче хляб и пак го оставя. Супата й, капките мазнина, чиято миризма се усеща във вдигащата пара течност… не е апетитна. Идва й в повече.

— Ами, ако е имала още един телефон, не може да го е използвала много.

— Има много обаждания, Айзак. И съобщения. Звъняла е неколкократно на един номер през последните няколко месеца. Мобилен телефон в Швейцария.

Той нервно прокарва език по зъбите си.

— В теб ли е сметката?

Елин бърка в чантата си и му дава най-скорошната сметка. Очите му преглеждат страницата мъчително бавно. Айзак не познава номера.

— Сега ще го набера — той изважда телефона от джоба. Косата му пада над лицето и хвърля сянка върху израза му.

— Какво ще набереш?

— Другия телефон на Лори. Номерът е най-отгоре на страницата.

Айзак започва да въвежда номера. Елин гризе нокътя си. Обзема я ужасяващо чувство на безпокойство. Очите й се спират на огромния полилей над тях. Дизайнът е абстрактен. Направен е от стотици заострени стъкълца, окачени на различна височина. На пръв поглед е красив, но сложността му и липсата на симетрия са прекалени. Твърде натрапчив е за централен елемент. Айзак отдалечава телефона от ухото си.

— Включва се направо гласовата поща. Автоматичен глас — той отново взима сметката и я стиска толкова силно, че хартията се намачква. — Ще пробвам номера, на който много пъти е звъняла Лори.

Изминават няколко секунди и после някой вдига.

— Ало? — колебание. — Ало? — повтаря Айзак. — Кой е? — той слага телефона на масата.

Елин вижда в очите му само объркване. Няма гняв. Безмълвна съкрушеност.

Лори го е лъгала, а Айзак не е имал представа.

Разчувствана, Елин свежда поглед към ръцете си. Той няма да иска съчувствието й. Никога не го е искал.

— Някой вдигна и когато заговорих, затвори.

— Опитай пак.

Този път Айзак доближава телефона до ухото си и после веднага го оставя.

— Сега пък изобщо не звъни.

— Сигурно са го изключили. Няма значение, Айзак. Ако се е случило нещо, може да накараме полицията да започне разследване. И за другия й телефон. Доставчикът на услугата може да ни даде списък на всички номера, които са набирани и приемани през последните шест месеца.

Айзак мълчаливо барабани с пръсти по масата. Елин не е сигурна дали я е чул.

Чернокоса сервитьорка търка с кърпа съседната маса, Елин долавя мириса на лимон и белина. Сервитьорката избърсва масата, обръща се и се усмихва.

— Желаете ли още нещо?

Елин се приготвя да отговори, но Айзак я изпреварва.

— Не — раздразнено казва той. — И без това храната е скапана.

— Айзак… — Елин се усмихва извиняващо се на сервитьорката.

— Какво? Говоря самата истина.

Сервитьорката изправя гръб и се изчервява.

— Господине, мога да ви донеса нещо друго, ако предпочитате, и разбира се, да кажа на екипа какво е мнението ви.

— Не, няма проблем — Елин стрелва Айзак с предупредителен поглед. — Всичко е наред.

Сервитьорката се отдалечава и Елин се намръщва.

— Защо винаги трябва да го правиш? Да се караш на хората? Тя не е виновна, че Лори е изчезнала.

Той винаги изкарва гнева си на другите. Елин помни, когато веднъж Айзак изгуби играчка, която баща им му беше купил за награда, че е взел с отличие изпитите в училище, дългокрак метален робот, който говореше, когато натиснеш антената му: Ще изпълнявам заповедите ти, но моля, отнасяй се внимателно с мен! Сам опра пешкира — стаята му беше преобърната наопаки и пиратът му „Плеймобайл“ беше похитен за отмъщение.

Седмици след това Сам не се отделяше от Елин. Двамата се превърнаха в човешки щит един за друг. Всеки път, когато Айзак беснееше, те се търсеха за закрила.

Неловкото мълчание продължи. Айзак потрива врата си.

— Права си — казва накрая тай, — но това не ми харесва. Някак… не е правилно. Ако Лори не се върне до довечера, пак ще се обадя на полицията.

— Може да се върне дотогава — неубедено казва Елин. — Всичките притеснения може да са за нищо.

— Сигурно ще размислиш, след като видиш тези неща — Айзак бърка в чантата си, изважда купчина снимки и ги слага на масата. — Виж ги, а после ми кажи, че е нищо.

Елин придърпва купчината към себе си. Дишането й се учестява. Снимките са различни, но на един и същ човек.

Лукас Карон.

— Това е строителният предприемач на хотела… Откъде ги взе? — пронизва я леденостуден страх. Това не изглежда добре.

Айзак я поглежда напрегнато. Лицето му е бледо, без капчица кръв. Кракът му потропва на пода.

— Намерих ги скрити в скиорската чанта на Лори. Разгледай ги.

Лукас върви към хотела с плетена вълнена шапка на главата и гледа телефона си. Лукас говори със служител на входа на хотелския салон.

Лукас седи на терасата с група хора и пие вино.

Прилича на наблюдение, сякаш Лори го е следила. Дебнала го е.

— Странно е, нали? — пита Айзак. Сега кракът му се движи по-бързо и коляното му се удря в масата. — Кажи ми, че не ти се вижда странно. Това не са снимки от ваканция. Той не съзнава, че го снимат.

Елин си поема продължително дъх.

— Трудно е да се каже, ако не знаем контекста. Може би има обяснение — но докато се мести неспокойно на стола, Елин знае, че думите й звучат неубедително.

Какво обяснение би могло да има? Защо Лори е правила тези снимки?

— Какво обяснение? — очите на Айзак са неумолими и блестят. Той ожесточено чеше клепача си.

Елин слага длан върху ръката му. Жестът е машинален, инстинктивен. Ръката му се долепя до масата и се отпуска под нейната.

Времето се връща назад. Елин отново е дете и Айзак й помага да заспи след кошмар. Затова спят в една стая от години. Той се пресята и хваща ръката й. Правеше същото и за Сам, когато беше прощъпалник.

Известно време Сам сънуваше по-лоши кошмари и от нея и вината беше нейна. Имаше период, в който се маскираха. Сам беше войник, рицар и понякога, ако Елин го убеди, овца, целият увит в ръчно направен бял костюм от овча вълна — „творческата“ й интерпретация на Рождество Христово.

Но после Сам започна да има лоши сънища за костюмите — представяше си, че те оживяват от края на леглото му, без глави, и танцуват из стаята. Елин помни, че майка им тактично скри костюмите и прошепна: „Известно време няма да играете на тази игра.“

Сам.

Мисълта я прониза остро. Елин дръпва ръката си и изпитва ужасяващо чувство на тревожност. Отново избързва. Приема всичко за чиста монета.

Всичко, което й е показал и казал Айзак, са само думи, нищо повече… Елин взима чашата си с водата, ядосана на себе си. Въпреки всичко свали гарда. Трябваше да бъде по-предпазлива и да действа по-умно.

Забравила е колко лесно е да загубиш представа за някого. Да не знаеш какъв е сборът от съставните му части.