Обзе я страх и Адел запълзя на колене.
Хватката върху глезена й отслабна, чу изсумтяване, после трескаво шумолене.
Значи някой я е дебнал в мрака, чакал е да я спъне.
Главата й се изпълни с въпроси, но Адел ги прогони. Трябва да се измъкне, да избяга.
Изтласка се напред, изправи се на крака и хукна. Не смее да погледне назад.
Мисли, Адел, мисли.
Връщането в хотела е безсмислено, тя ще трябва да изрови пропуска си, когато стигне до вратата, а това ще отнеме много време. Ще я настигнат.
Ако успее да се добере до дърветата и гъстата тъмна гора, може би ще се изплъзне. Побягна с всички сили нагоре по малкия склон, водещ към редицата дървета, и чу стъпки и дишане зад гърба си.
Може би тук има предимство — познава пътеката, вървяла е по нея през лятото. Пътеката се вие лениво през гората, пресичайки потоци, които текат надолу по склона и носят в долината разтопената вода от глетчера.
От главната пътека се отклоняват няколко по-малки пътеки за планинско каране на велосипеди през лятото.
Адел ще се отклони и ще побегне по някоя от тях. Ще се опита да се отскубне от нападателя.
Хуква по пътеката, във вените й бушува адреналин, ботушите й затъват в снега, гърдите й се повдигат и отпускат и дишането й е бързо и неравномерно, но усеща, че се измъква. Вече не чува стъпки.
След двайсетина метра Адел привежда в действие плана си. Стрелва се наляво, шмугва се сред малка група ели и потъва в сенките. По гърба й се стича пот. Не смее да диша и затаява дъх.
Ами ако нападателят види стъпките й в снега? Дано неравната снежна покривка, натрупана в преспи около скали и паднали клони, да ги е прикрила.
След това Адел чува меки, равномерни, тупкащи стъпки на бягащ човек, който разритва снега. Връща се, хуква по главната пътека и после по малката пътечка вдясно. Хвърля поглед назад, за да види кой я преследва, но очите й откриват само дървета и сняг. Гората е твърде гъста.
Адел отблъсква с ръце клоните от пътя си и внимателно се движи между дърветата. Изведнъж се вцепенява, съзира внезапно движение вляво и очите й се стрелват натам.
Един мармот изскача от преспа сняг, отърсва козината, разпръсква няколко бели снежинки, спира се, поглежда я и после побягва между дърветата.
Още едно движение… Още един звук…
Приглушено кашляне.
По дяволите. Открита е.
Мислите й препускат.
Хижата… онази, която хотелът използва за склад. Адел е сигурна, че хижата е точно отдолу, успоредно на пътеката. Ако успее да измине още няколко метра, може да се скрие там. Може би ще е заключена, но има вероятност…
Някой диша.
Успокой се, казва си Адел. Сега си близо.
Адел се промъква назад.
Тишина.
Тръгва бавно надолу по склона. Внимава и следи за движение в пролуките между дърветата, но няма нищо, само гора и сняг.
Адел тихо ругае под нос. Явно се е качила твърде високо, твърде нагоре от първата пътека. Тази пътека е друга…
В очите й парят сълзи. Заради снега е, затова направи грешка. Снегът е затрупал обичайните ориентири — познатите скали, пънове и полянки. Ще трябва да се върне на главната пътека, обратно по пътя, по който дойде.
Адел чува приглушеното изпукване на прекършена вейка и рязко се обръща.
Пред нея е висока фигура. Няма лице.
Адел примигва, сълзите замъгляват зрението й, мисли си, че това е сън и избърсва очи. Да, може би е полегнала на леглото в последната стая и е заспала…
Когато зрението й се прояснява, Адел вижда, че не е сън, нито халюцинация.
Човекът е безлик, защото носи маска.
Отстрани прилича на хирургична маска — тънки ремъци, които разполовяват бузата, опънати на главата, но отпред… противогаз, мисли Адел, и я обзема леден страх, докато гледа широкия оребрен маркуч, спускащ се от носа до устата.
Странен противогаз…
Огромен и напълно закрива лицето.
Човекът пристъпва към нея. Адел усеща, че краката й се подкосяват, не може да бяга повече.