Санаториумът

32

— Елин, хайде, идвай.

— Само… дай ми минутка — тя пристъпва от крак на крак.

Дъските на пода са леденостудени, покрити са с тънък пласт сняг. Поривите на вятъра залепват тънката материя на банския костюм за тялото й. Елин потреперва.

Снегът се сипе от небето и около двата външни басейна, по скамейките и шезлонгите се образуват преспи. От най-големия басейн, най-близо до нея, се издигат талази пара, смесват се със снега и създават топла влажна мъгла. Виждат се само малки правоъгълници вода, сенчести, блещукащи сини острови.

Уил хваща ръката й и я дърпа покрай главния басейн.

— Правила си го и преди. Това е само джакузи с гореща вода, не е дълбоко — кожата му е настръхнала.

Той се шмугва зад заграждение от дъски. Елин тръгва след него, неспокойна е, гледа кръглата преграда от светло дърво.

Уил се качва и после се потапя във водата. Поглежда Елин с предизвикателно изражение.

— Идваш ли? — без очила очите му изглеждат по-тъмни.

Елин се втренчва. От повърхността на водата излиза още повече пара и сумракът сякаш се движи и люшка. Появяват се образи, нежелани — лице в сянка. Вода, която се плиска в стените на пещерите. Острото пронизваме на паника в гърдите и.

Тя примигва, потиска паниката и изкачва стъпалата към джакузито. Плъзва се във водата до Уил и осъзнава, че кокалестият й хълбок се блъска в него, но той, изглежда, не забелязва. Увива ръка около кръста й и леко я стиска.

— Добре ли си?

Елин кимва. Водата е толкова гореща, че чак е болезнено, но тя вече усеща, че топлината отслабва напрежението в крайниците й.

Уил е прав. Трябва да се отпусне, да си отдъхне.

— От това се нуждая — отговаря тя и се обляга на него.

— Казах ти — Уил натиска някакъв бутон зад нея. Чува се тихо бълбукане и после водата се набраздява. След няколко секунди се разпенва, клокочи и масажира гърба и бедрата й. — Трябва да се научиш да се отпускаш. Всеки се нуждае от почивка.

Елин се вглежда в лицето му. Тъмните му очи са топли, когато я гледа. Загорялата му от слънцето кожа е осеяна с мънички капки вода. Късметлийка съм, мисли си тя. Той държи на мен и не се страхува да го покаже. Не трябва да го приемам за нещо неизменно.

— Искаш ли да се приближиш? — Уил й отправя обичайния си престорен похотлив поглед и плъзга ръка нагоре по бедрото й, обръща лицето й към себе си и я целува.

Устните му са топли и меки, но Елин се отдръпва, когато някакъв звук привлича вниманието й.

Трудно е да се определи какъв е на фона на свистенето на вятъра и бълбукането на водата. Тупване? Стъпки?

Изведнъж я обзема безпокойство и тя се обръща и се оглежда наоколо. Сумракът сякаш отново се движи и се променя, тихо и безкомпромисно.

У нея се прокрадва тревожност. Също както в съблекалнята по-рано, изпитва ужасяващото чувство, че някой я наблюдава.

Поглежда на другата страна и вижда дървената преграда — равнодушна и безлична, посипана със сняг.

Там няма никой.

— Чу ли това? — Елин се обръща към Уил. — Прозвуча така, сякаш зад нас има някой.

— Не.

Тя долавя раздразнението в тона му и не казва нищо повече. Двамата седят и неловко мълчат. Елин усеща как мехурчетата се блъскат в тялото й.

Сега от Уил се излъчва напрежение, тялото му е сковано до нейното.

Елин се упреква. Развали всичко. Отново. Трябваше да се забавляват и да се отпуснат, а Елин го превърна в нещо неловко. Винаги е имала тази способност да прекъсва хубавите моменти, да разваля нещата.

Майка й казваше, че това е от страх да не показва чувства, които не й е удобно да изрази, и да не изгуби контрол върху тях. „Правиш го на рождените дни на хората. Не мисля, че ги разваляш нарочно, но винаги нещо се обърква. Или ще се спънеш и ще паднеш, или ще разлееш напитка. Веднъж, на рождения ден на Айзак, изяде толкова много торта, че повърна върху роклята си.“

След няколко минути Уил става. По кожата му са полепнали малки мехурчета.

— Виж, ти беше права — троснато казва той. — Тази идея вероятно не беше добра — Уил не я поглежда в очите. — Ще отида да пробвам другия басейн. Искаш ли първо да те изпратя до стаята?

— Не, няма проблем. Ще се видим в стаята — гласът й е някак тънък, не харесва необичайната хладина в говоренето и тона му.

Уил излиза от водата. Елин също излиза и се отправя към вътрешния басейн, след няколко секунди отново трепери. Пронизващият вятър отнася останалата от водата топлина.

Елин изминава няколко метра и се поколебава. Стигнала е до разклон. Дъсчената пътека води в две посоки — право напред към спа центъра, откъдето дойдоха с Уил, и наляво, към малък квадрат вода.

Струва й се любопитно, че това е единственият басейн, който не вдига пара. Повърхността на водата отразява светлините на тавана — тъмен, матов, заскрежен блясък.

Лед.

Елин тръгва към него и спира на няколко крачки от ръба. Широк е едва метър и отстрани излиза малка стълба.

Вир за гмуркане.

Елин не е виждала такъв от години. Последният път беше, когато ходи на екскурзия през уикенда в Корнуол с Лори и майка й, в занемарен крайбрежен хотел близо до Нюкий. Вирът за гмуркане там беше още по-малък, като кладенец. Елин и Лори се осмелиха да скочат. „Ще го направя, ако и ти го направиш.“

Тя се вглежда във водата и я обзема страх също както тогава — от тясното пространство. Ще охлузиш кожата си, докато скачаш, ако не прибереш ръце плътно до тялото си.

Има обаче една голяма разлика. Тогава Елин скочи. Направи го, защото Лори я предизвика. Защото искаше да докаже на себе си, че може.

Но това беше, преди да умре Сам. Преди всичко да се промени.

Елин се готви да тръгне, когато усеща нечие присъствие зад гърба си. Сигурно е Уил.

— Погледнах, но се уплаших. Защо ти не скочиш вместо мен?

Няма отговор. Нито смях. Няма ръка на рамото й.

Елин чува дишане и тихо тупкане на крака по дъските и се смразява.

Не е Уил, осъзнава тя и стомахът й болезнено се свива.

Обръща се, но изведнъж усеща натиск върху гърба си, внезапна сила, която я бута с плътен натиск.

Сърцето й прескача един удар.

Елин се накланя напред, вкопчва пръстите на краката си в пода и се опитва да запази равновесие, но дъските са хлъзгави от снега и леда.

Тя изтегля назад тежестта на тялото и се опитва да се хване за нещо, но наблизо няма нищо. Ръцете й се размахват безполезно във въздуха.

Всичко свършва за секунди. Елин полита надолу и разбива с трясък тънкия пласт лед на повърхността.