Санаториумът

57

Примигва. Стомахът й се свива от страх.

Първата й мисъл е, че си го е въобразила — някаква халюцинация, следствие на шока, че е открила трупа на Лори, — но звукът, който излиза изпод маската, прогонва тази идея от главата й.

Ненормалното дишане е усилено, уродливо.

Тя се вцепенява. В главата й се завъртат мисли какво може да се случи и образите на ужасяващите наранявания, нанесени на Лори и Адел.

Какво може да й направят?

Страшните зловещи картини в съзнанието й я парализират.

Елин се опитва да раздвижи крайниците си в отбранителна позиция, но все едно гази в кал. Всяко движение е трудно и лепкаво.

Едва когато във вените й започва да нахлува адреналин, тялото й прави нещо конкретно — внезапно, рязко движение. Десният й крак се вдига и рита.

Може да го направи. Вярно, уморена е, но е силна. Тялото й е в добра форма. Обучена е.

Но е късно.

Нападателят е по-силен. По-бърз. И има предимството, че знае какво ще направи в следващия момент. Има план.

Човекът хваща Елин и я обръща с гръб към себе си. Сграбчва дясната й китка и я завърта, докато я извива зад гърба й. Запушва с ръка устата й и дръпва назад врата й.

Елин поглежда настрана и вижда маската, която е само на няколко сантиметра от лицето й. Детайлите са подсилени — миниатюрни разкъсвания в гумата, тънки бели ивици.

Сега Елин чувства абсолютен ужас, нещо първично, което е изпитвала само веднъж — в случая с Хейлър, в онзи ден във водата. Споменът я ядосва и в същото време я зарежда с енергия.

Тя забива пети в дъсчения под и рязко се дръпва напред. Левият й крак рита назад и удря нападателя в бедрото.

Това, изглежда, дава резултат, защото хватката му отслабва. Елин долавя колебание.

И после се чува далечен звук — затръшване на врата.

Някой идва.

Уил?

Нападателят изведнъж я пуска и я блъска настрана.

Елин пада и главата й се удря силно в пода. Сблъсъкът пулсира в тялото й, тя извиква. Болката е мъчителна и замъглява зрението й. В мрака пред очите й проблясват бели звезди.

След няколко секунди Елин усеща ръце върху лицето си. Пръстите се вкопчват в нея и притискат бузата й в дъсчения под. Толкова е близо, че долавя миризмата на нападателя — пот и сапун, примесени с още нещо. Нещо познато, но не може да го определи.

Някакъв предмет одрасква бузата й. Груб, твърд като пластмаса.

Маската.

Елин паникьосано вдига ръка, за да се опита да я отмести, но сграбчва въздух.

Още едно приглушено тупване. Някой вика името й.

Уил.

Тишина. По-продължително колебание. Ръката върху лицето й рязко се отдръпва.

Елин чака и с отвращение гледа стъклената кутия само на няколко крачки от нея. Гривните блестят на светлината на лампите на тавана. Тялото й е напрегнато в очакване на онова, което предстои, но тя усеща само раздвижване — полъх на въздух.

Нападателят вече не я държи на пода.

Елин обръща глава настрана и се опитва да види дали човекът с маската все още е там, но няма никой.

Разнасят се стъпки, бягащи. Приглушени ритмични тупкания.

Нападателят го няма.

Елин се надига и сяда. Гърбът й още пулсира от падането. Сърцето й блъска лудешки в гърдите и звукът отеква в ушите й.

В очите й парят сълзи от срам. Наивността й се подигра за пореден път.

Как можа да изтълкува всичко толкова погрешно? Как можа да си въобрази, че Лори е виновна?

Това не е престъпление от страст, отмъщение за краткотрайна интимна връзка, която се е объркала.

По-голямо е от Лори. Много по-голямо. И сега Елин отново е в изходна позиция.