Санаториумът

28

— Още ли не се е върнала Лори? — управителката на хотела е нервна, листовете, които стиска в ръката си, се намачкват между пръстите й.

Елин разглежда табелката с името, закачена на тъмната й риза. Сесия Карон. Главен управител. Жената, която видя в басейна вчера; сестрата на строителния предприемач.

Те определено си приличат — високи, горе-долу еднакви на ръст, мускулесто тяло, руса коса, въпреки че тази на Сесия е по-къса, още по-къса от косата на Елин. Подстригана е около лицето й и разкрива ъгловати скули.

Чертите й са волеви, не носи грим, но и не е необходимо. Всяка украса би изглеждала глупаво, излишна.

Елин поклаща глава.

— Не, Айзак не я е чувал. Никой не я е чувал или виждал.

По лицето на Сесил минава сянка.

— Сигурна ли си, че е говорил с всички?

— Да. Приятели, семейството, съседи. Те мислят, че тя е тук, с Айзак — Елин млъква за момент. — Не знам дали Лори е споменала, но това трябваше да бъде празненство по случай годежа им.

— Каза ми — Сесил се измъква иззад бюрото на рецепцията, стиска листовете в ръката си. — Освен това ми каза, че ти си полицай от Великобритания — изражението й е неразгадаемо и мигновено кара Елин да се почувства неудобно.

— Така е — Елин се изчервява. Трябваше да я поправи. Защо да не й каже истината? Защо си придава авторитетност, която не заслужава? — Да, Айзак… ми е брат. Той се обади на полицията. Те си записали, за да проверят по-късно как вървят нещата, но мислят, че е твърде рано, за да започнат официално разследване. Казах, че в това време ще поразпитам.

Сесил кимва отривисто, измърморва нещо на рецепционистката и отново се обръща към Елин.

— Да отидем в кабинета ми. По-добре да говорим там.

Елин тръгва след нея по главния коридор и се мъчи да върви в крак с енергичната й походка.

Панталоните й леко се надигат, докато Сесил върви, сякаш се закачват по краката й във видимо очертаните мускули на бедрата. Тя е първият член на персонала, който не изглежда добре в униформата, като риба извън вода.

Семплият скандинавски стил — черна вталена риза, тесен панталон и сиви обувки тип деколте — не подхожда на тялото й. Широките й рамене и яки крайници опъват плата и леко променят кройката на униформата. Също като Елин, тя вероятно се чувства по-удобно в спортен екип.

Сесил минава през първата врата вдясно. Двете вървят по къс коридор. Кабинетите са в дъното, вляво. Сесил бута вратата и я отваря.

— Влез и седни, моля.

Елин за пръв път долавя американският акцент в английския на Сесил. Или е учила в Съединените щати, или е живяла там достатъчно дълго, за да го усвои.

В кабинета на Сесил Елин отново се изправя пред стена от стъкло, но тук гледката към планината е закрита от дебел черен облак. Отново вали сняг, замайващ с големи, тлъсти снежинки, летящи право надолу към земята.

Бюрото на Сесил е поставено на централно място, точно пред стъклото. Като мишена, мисли си Елин и раменете й се вдървяват. На видно място.

Тя сяда и погледът й обхожда останалото пространство. Два компютърни екрана един до друг на бюрото, купчина листове, порцеланова чаша за кафе.

Точно срещу нея на бюрото са скупчени няколко снимки.

Елин веднага разпознава Сесил. Сесил държи трофей и на врата й под ъгъл е окачен медал. На други снимки тя е в басейн, плува с навита над челото плувна шапка, замахва с едната ръка, а другата е стисната в юмрук.

Сесил проследява погледа й.

— По-рано плувах състезателно — тя се изсмива горчиво. — Беше отдавна.

Елин се изчервява, смутена е, че са я хванали да зяпа.

— Малка промяна в кариерата.

— Всъщност не успях да се класирам за големи състезания — усмихва се Сесил. — Знаеш как е. Конкуренцията е по-жестока, колкото по-нагоре се издигаш.

Неосъществена мечта, мисли си Елин, докато гледа как очите на Сесил се стрелкат към снимката и после се отместват встрани. Мечта, която е означавала достатъчно много за нея, за да запази снимката на бюрото си, колкото и болезнен да е споменът.

От друга страна обаче кой няма такива мечти? Кой не се пита: Ами ако животът беше поел по друг път?

Елин сменя темата.

— Не си виждала Лори, така ли?

— Не съм я виждала от вчера. Тя обядваше в хотелския салон — Сесил смръщва чело. — Сигурна ли си, че не се е обаждала на никого?

— Да.

— А някой да я е взел от тук? Някой, когото Айзак не познава?

— Възможно е, но това пак не обяснява защо не се е обадила и не си е взела нещата. Телефонът й, чантата, портмонето… все още са тук.

— И не се е върнала в дома си?

— Не. Съседът има ключ и влязъл. Нямало никой.

— Но е възможно да е заминала по собствено желание и не е искала хората да знаят? Уплашила се е за годежа? — Сесил вдига рамене. — Знам, че аз се уплаших.

Елин поглежда ръката й. Няма венчална халка.

Сесил проследява погледа й.

— Разведена съм.

Елин долавя нотката на предизвикателност в гласа й и изпитва съпричастност с подразбиращата се негативна реакция в нея. Хората питат и предлагат банални, изтъркани фрази: ще намериш подходящия човек. Не се тревожи, не е късно.

Елин е само на трийсет и две години, но преди да срещне Уил, ги е чувала всичките. Стигнеш ли до трийсетте, хората обикновено ти лепват етикет и те поставят в определена категория.

Ако не могат, виждат те като заплаха, нещо неопределено.

— Да — съгласява се тя и отново насочва разговора към Лори. — Хората заминават. Случва се по-често, отколкото мислите. Семейството започва да се паникьосва, но рамо или късно открива, че е планирано. Понякога хората не обичат да обясняват, затова бягат.

Елин се навежда напред.

— Не знаеш ли за някакви проблеми? Причини Лори да замине?

— Не, тя винаги е била изключително добра служителка. Точна. Изпълнителна. Умна-Сесил върти в ръцете си писалката на бюрото. — Виж, аз вероятно не съм най-подходящият човек, с когото да говориш. Имахме добри взаимоотношения, но професионални. Лори е… саможива. Не би споделила лични неща. Не и ако не се налага.

— Имаш ли нещо против да погледна бюрото й? Да проверя дали е оставила нещо там. Детайли за пътуване, такива неща — Елин умишлено говори с безгрижен тон.

— Бюрото й? — по лицето на Сесил пробягва нещо, което Елин не може да разчете.

— Може да останеш — добавя Елин. — Не ме интересува нищо, свързано с работата ви.

Сесил се отпуска и бута тъмното стъкло на стената вдясно.

— Разбира се. Ей там е.

Вратата тихо изщраква и се отваря навън.

Разположението вътре е същото като в кабинета на Сесил, но пространството е наполовина по-малко. Сесил застава на вратата и се втренчва в телефона си.

Бюрото е подредено. Лаптоп, моливник, телефон, малко вечнозелено растение в лимонено зелена саксия. От едната страна безцелно виси краят на зареждащо устройство за мобилен телефон. Няма нищо интересно. Всичко е безлично. Не разкрива нищо.

Тя протяга ръка и издърпва чекмеджето вдясно. Не е заключено и се отваря лесно. Вътре няма много неща — презентация, записки от съвещания, папка. Елин ги прелиства, а после ги оставя и взима синята папка. Вътре има няколко прегънати листове. Статия, разпечатана от уебсайт. Заглавието е на френски — Dépressioп, „Депресия“. В горния десен ъгъл на страницата с кламер е прикрепена визитна картичка.

Елин поглежда крадешком Сесил, която все още се е втренчила в телефона си.

Елин пъха визитната картичка в джоба си и се обръща към чекмеджето вляво.

Там има само една лилава папка. Сметки за мобилен телефон за всеки месец в продължение на повече от една година. На името на Лори са, но са адресирани до хотела.

— Откри ли нещо? — Сесил вдига глава.

— Не знам — Елин се поколебава. — Използвате ли тук служебни мобилни телефони?

— Не. Всички разговори, свързани с работата, са за сметка на личните мобилни телефони, но използваме предимно телефоните тук — Сесил посочва стационарния телефон на бюрото.

Това сигурно е личен мобилен телефон на Лори. Но защо държи тук сметките? И тогава Елин забелязва нещо. Доставчикът на мобилната услуга — Ориндж. шв. Айзак не й ли показа мобилен телефон, свързан със „Суиском“?

Това означава, че Лори има друг телефон.

Елин взима най-скорошната сметка и погледът й се плъзва надолу по страницата. Един номер се повтаря много пъти в списъка с обажданията.

Както и в съобщенията. Сигурно е на Айзак, мисли си тя и изважда своя телефон да провери.

Не е на Айзак. Номерът, на който Лори се е обаждала многократно, не е на Айзак. Всъщност номерът на Айзак не се появява никъде в този списък. Тялото й се напряга. Тази работа не й харесва.

Защо Лори държи сметките си тук?

Елин обаче знае отговора — Лори не иска Айзак да ги види. Умът й прави следващия скок — с друг ли се среща Лори? Разбрал ли е Айзак?

Елин си спомня обаждането, на което стана свидетел снощи. Лори може да е използвала този телефон. Това може да е номерът на човека, с когото е говорила, номерът, който Елин не можа да открие в другия й телефон.

Собственият й мобилен телефон вибрира. Тя поглежда екрана.

Съобщение от Уил. По всички новини говорят за времето. Евакуират хотели от другата страна на долината.

— Огледа ли всичко?

Елин отмества очи от екрана и забелязва нетърпението, изписано на лицето на Сесил. Писнало й е. Иска да се върне на работа.

— Да — Елин посочва папката със сметките. — Може ли да ги взема?

— Разбира се — отговаря Сесил, — и ако мога да направя още нещо, моля те, кажи ми — гласът й е искрен, но изражението й е странно непроницаемо. На Елин й е трудно да определи дали думите са откровени, или само хладен професионализъм. — Наистина — добавя Сесил, сякаш прочита мислите й. — Абсолютно всичко. Лори е ценен член на екипа… — гласът й заглъхва, очите й са приковани в прозореца.

Елин проследява погледа й до паркинга навън. Единият от полицейските джипове, които видя по-рано, потегля. Движи се бързо и гумите хвърлят сняг.

Тя отново поглежда Сесил и се вцепенява, когато вижда изражението й. Чертите й са изопнати от тревога.

И след това Елин си спомня думите на Лори, че братът и сестрата Карон са израснали с Даниел Льометр.

Тя се готви да изкаже съболезнованията си, но се отказва, гледайки Сесил. Не е сигурна дали реакцията й ще бъде искрена.