Санаториумът

91

— Подранихме — Уил поглежда часовника. — Има няколко минути, преди да потегли железницата.

Елин кимва. Лицето й пламти, мисълта, че заминават, й тежи. Нито тя, нито Айзак са особено добри в сбогуването.

Елин е застанала на ръбчето на тротоара и очите й са приковани в гърба на Айзак. От шева на синьото му пухено яке се подава малко перце, ветрецът го подхваща и го развява, перцето се отскубва и отлита.

Задава се автобус, разпръсква сол и пясък, металната решетка отзад е отрупана със ски и сноубордове. Елин го изчаква да мине и тръгва след Айзак, който пресича пътя и тръгва към гарата.

Бетонната постройка е грозна, притъпените ъгли на плоския покрив брутално разсичат природната красота на снежните планини зад нея.

Небето е ослепително синьо. Не е бледосиньото небе на зимен ден в Англия, а тъмен, експлозивен нюанс, от който планината изглежда още по-бяла, а мъгливият облак на ивици — релефен и солиден.

Времето е все такова дни наред, толкова дълго, че Елин не може да си спомни колко пъти пристъпите и стихванията на виелицата я караха да се почувства в лапите на остри, обсебващи вълни на паника, които я пронизваха след всеки час на вятъра и снега.

— Оживено е — отбелязва Айзак, когато влизат в гарата.

Хората се събират на рехави тълпи — възрастна двойка, тийнейджърки с раници, увиснали ниско на гърбовете, голяма група ученици.

Малък павилион вляво продава кафе и сладкиши. Стомахът на Елин изръмжава от силния мирис на масло.

— Вие чакайте тук, аз ще купя билети — Уил тръгва към гишето, влачейки куфарите им.

Въпреки че наистина нямат билети, Елин знае, че той умишлено им дава време и пространство да си кажат довиждане.

Айзак търка носа на обувката си в асфалта, лицето му е измъчено.

— Странно е, че се разделяме, свикнах да си около мен — той млъква и стиска по-силно бутилката вода в ръцете си.

Елин не може да откъсне поглед от него — очите, косата, измъченото тревожно изражение на лицето му… Струва й се несправедливо, че го оставя тук сам.

— Ела с нас — внезапно казва тя. — Ще ти запазим билет, остани няколко седмици с мен и виж как ще се почувстваш.

— Още не, искам да се опитам да се върна към нормалния живот. Да видя как ще потръгне — Айзак стиска устни и отмества поглед. — Знаеш ли, не мога да престана да мисля как се усъмних в Лори. Точно преди ти да ми кажеш, че е мъртва, изгарях снимките й, които държах в портфейла си. Мислех, че Лори ми е изменила, а тя през цялото време е била там. Ако я бяхме намерили… — гласът му потреперва и заглъхва.

— Айзак, няма смисъл да се упрекваш. Ситуацията беше ужасна. Аз се усъмних и в теб, когато разбрах за обвиненията в заплахи, направих прибързани изводи, а трябваше просто да те попитам — дори сега лицето й пламва при мисълта, че се обади в университета.

— Но ние с теб не се бяхме виждали от години, отношенията ни бяха напрегнати. Разбирам защо си се усъмнила, но с Лори бяхме сгодени. Не трябваше да се съмнявам в нея, трябваше да й имам доверие.

— Как би могъл? Лори нарочно се е скрила в пристройката. Знаела е, че не се използва и че няма да я намерим. Там няма камери, няма начин да я открият лесно.

— Знам, но тази мисъл ме тормози и не мога да я избия от главата си. Фактът, че Лори през цялото време е била толкова близо.

— Затова мисля, че трябва да дойдеш с нас, да промениш мястото — Елин се усмихва. — Знаеш как готвя, нали? Предлагам ти да превземеш кухнята, ако искаш.

Тя пристъпва към него и протяга ръка, а после я отдръпва и се упреква.

Прекалявам. Държа се твърде покровителствено.

Изминават няколко секунди.

Айзак повдига раницата си по-нагоре на рамото.

— Ще ти дойда на гости — казва накрая и я поглежда в очите. — И не е празно обещание.

— Знам — Елин прехапва устни.

— Говоря сериозно. Няма да е както преди. Сега вече е различно, ти и аз… Ние сме различни.

— Добре — Елин приема това различни.

— Ще кажа довиждане на Уил и после по-добре да тръгвам — Айзак поглежда към гишето. — Уил, друже, тръгвам — той повишава глас и Уил идва към него с билетите в ръка.

Двамата се прегръщат за миг и удрят юмруци, после Айзак се отдръпва.

Обръща се към Елин и я притегля в прегръдката си. Тя усеща, че в очите й парят сълзи. Защо чувства, че е толкова неправилно да го оставя сам?

Когато се разделят, Елин чува силно механично дрънчене. Зъбчатата железница пристига.

— Преди да тръгна, искам да ти дам нещо — казва Айзак и бърка в раницата си. — Поръчах да направят копие за теб. Уил каза, че нямаш снимки на Сам — на нас тримата — в апартамента ти.

Елин не може да я погледне, но полага усилия.

Тримата са на плажа. По краката им са полепнали ивици пясък. Зад тях има килнат на една страна пясъчен замък, осеян с хартиени знаменца.

Елин приковава поглед в Сам. Малкото й братче.

Най-после истинска снимка, с която да замени фалшивите накъсани проблясъци на спомени в паметта си.