Санаториумът

51

— Лори Щрел? — повтаря Бернд. — Жената, която е изчезнала?

— Да — Елин си играе с ъгъла на тефтерчето и й се иска той да я чуе погрешно, за да не се налага тя да бъде онази, която обвинява Лори.

— Добре, ще те включа на високоговорител. Останалите от работната група са тук. Работим до късно — по линията се чува натискане на бутони, статични смущения и бръмчене. — Чуваш ли ме добре?

— Да.

Поеми си дълбоко дъх, казва си Елин и се обляга на стола. Колкото и трудно и неправилно да ти се струва, трябва да го направиш. Да разбереш истината.

— Елин, бих искал да обясниш от какво се нуждаеш — Бернд говори бавно и натъртено, — ако имаш въпроси за госпожица Щрел, които искаш да проучим.

Тя чувства, че бузите й пламват, когато той изрича името на Лори по такъв официален начин.

Елин се прокашля и се насилва да говори.

— Главният въпрос, който искам да изясня, е дали в данните за нея има нещо, което може да е свързано със случая.

— Хубаво, но първо трябва да те осведомим по въпроса с психиатърката — чува се шумолене на хартия. — Лори не й е била пациентка. Никъде не е записано, че я е посещавала.

Елин се замисля върху думите му. Ако е така, тогава защо Лори държи визитната картичка в чекмеджето си?

И статията в лаптопа? Възможно е да е решила да отиде при друг терапевт или пък изобщо не й се е обадила.

— Добре — отговаря тя. — Сега мисля, че трябва да видим данните за Лори — криминално досие, медицинска документация.

На фона се чуват приглушени гласове.

— Елин, аз съм прокурорът, Юго Тапарел. Има определен праг от доказателства, които се изискват за достъп до базата данни, за да видим тази информация — гласът му е студен и авторитетен и това я изнервя. — Би ли ни казала с какво разполагаш, за да решим дали отговаря на изискванията?

Запъвайки се с думите, Елин изброява какво е открила, като болезнено съзнава, че вероятно е превишила правата си с онова, което е направила и казала, за да получи информацията за Лори. Но какъв избор имаше?

Настъпва мълчание и после заговаря Бернд.

— Нека изясним… Криптираните файлове загатват за участие на Лори в опит за изнудване на Лукас Карон и съдържат и имейли на журналистка, отнасящи се до съвместно разобличаване.

— Да, аз…

— Елин — прекъсва я прокурорът — можеш ли да потвърдиш кой полицай те инструктира да претърсиш лаптопа? Не вярвам, че е било заповед от работната група… — намекът е ясен — той мисли, че тя е прекалила, отишла е твърде далеч.

Елин се сковава. Те правят нещата по-трудни, отколкото е необходимо. Защо издигат препятствия?

Отново се обажда Бернд, неговият тон е по-мек.

— В реда на мислите на Юго, моля, изпрати ни файловете. Щети съобщим какво сме открили.

— Благодаря — Елин затваря и отпива голяма глътка вода от чашата.

Има чувството, че всяка стъпка от разследването е като вадене на зъб, но знае, че нищо дотук не може да се сравни с онова, което предстои да направи.

Да каже на Айзак за подозренията си към Лори.

Тя потърква очи. Сърбят я и са възпалени, клепачите й са натежали от умора. Елин се обляга назад на стола и ги затваря. Чува вятъра навън, чува безмилостната сила, с която брули сградата.

И после още нещо — глас, отекващ. Толкова ясен, че сякаш е в стаята с нея.

Гласът на Айзак.

Настойчив, крещи:

— Трябва да го извадим! Трябва да го извадим!

И след това писък — първичен, неистов, пронизителен, гърлен.

Звукът на водата, която се плиска лудешки.

Видимостта й се стеснява до една малка точка — Сам. Краят на тениската му, който водата подръпва.

Тениската сякаш вече не е част от него, а нещо друго, след като вече е умрял, Сам няма право да предявява претенции към нея.