Санаториумът

79

Сега осветлението в помещението с генераторите работи. На яркия неонов блясък пространството изглежда различно — стерилно, инертно, бръмчащите машини — по-скоро невъзмутимо функционални, отколкото зловещи.

Докато криволичи между съоръженията пред нея, Айзак се обръща.

— Марго е нападнала Уил в задната част на помещението, нали така?

— Да. Но не бяхме далеч от там.

Няколко метра по-нататък Елин вижда кръв. Кръвта на Уил. Тя бавно се приближава и стомахът й се свива.

Плочките са обагрени в червено — продълговати, размазани петна на мястото, откъдето служителите на хотела вдигнаха Уил. От там тръгват кървави отпечатъци от стъпки и после изчезват.

Елин се насилва да си поеме дълбоко дъх.

— Ако е изпуснато нещо, трябва да е някъде тук.

Очите й претърсват пода с поглед и пролуките между обемистите машини.

— Виждаш ли нещо? — Айзак се приближава до нея.

— Засега нищо.

Елин прехапва устни от разочарование. Няма нищо, което да намеква за звука, който чу — меко тупване, леко тътрене на нещо, плъзгащо се по пода.

Освен ако предметът не е отскочил по-далеч, отколкото предполага, мисли си Елин и прикляква. В края на краищата плочките са гладки и хлъзгави…

Тя наклонява глава настрана и поглежда под машината пред нея. Колието се залюлява до брадичката й. Има ли достатъчно голяма пролука, за да се плъзне нещо отдолу?

Има… Елин обръща глава на другата страна. И тогава го съзира — бяло ъгълче, едва забележимо, подаващо се до половината изпод металната клетка около генератора.

Тя се пресята към крайчето и се опитва да го придърпа към себе си. Нещото не помръдва.

Елин сменя тактиката, хваща крайчето с палец и показалец и дърпа. Този път предметът се измъква с лекота. Тя се втренчва. Плик, натъпкан с нещо.

— Намери ли нещо?

Елин се изправя.

— Плик.

С треперещи ръце тя го отваря и изважда дебела купчина листове, формат А4, препънати на две.

Елин разглежда първия лист и затаява дъх. Познава думите и графичното оформление.

Клиника „Готердорф“.

— Това е медицинско досие. Същото като онези на флашката на Лори.

Има обаче една огромна разлика — информацията тук не е заличена. Елин преглежда страницата и се втренчва в името най-отгоре. Ана Масен.

Масен. Това е фамилното име на Марго. И после Елин забелязва номера под името — 87534. Дъхът й секва. Не може да е случайно съвпадение.

Елин плъзва поглед по-надолу, но не може да прочете по-нататък. Не разбира немски — медицинска терминология.

Тя изважда следващата страница.

— Има още — прошепва Елин и после спира.

Нещо е паднало на пода. Черно-бели фотографии.

Тя се навежда и ги събира.

Усеща, че е в шок, докато разглежда първото изображение. Пет жени, които лежат една до друга на операционни маси. На краката им са преметнати чаршафи, сякаш небрежно са смъкнати набързо заради фотографа.

За да може обективът да улови сътвореното.

Не че може да се нарече творение, мисли си Елин и в гърлото й се надигат киселини.

Телата им са осакатени, стомасите са разрязани и отворени и плътта е дръпната встрани с някакъв метален инструмент, за да се разкрият органите.

Погледът й се отмества към главите им. Част от черепа им е премахната и мозъчното вещество се вижда ясно.

Мозъкът на Елин крещи: не гледай, не гледай.

Но тя трябва да види всичко. Побиват я ледени тръпки от онова, което откриват очите й по-нататък. Зад жените стоят трима души, облечени в хирургични екипи. Всички носят маски, които закриват лицата им, но Елин е сигурна, че са мъже. Телосложението им, ръстът, официалната поза с леко разкрачени крака.

Маските са същите уродливи гумени маски, които бяха прикрепени на лицата на Адел и Лори.

Същата маска, която носеше и убиецът.

Елин усеща още една вълна на отвращение, когато стига до заключението, че единствената логична причина лекарите да носят маски, е да скрият самоличността си. Не са искали хората да знаят кои са, защото са правели нещо лошо. Определено изглежда лошо. Съвсем не е клинична процедура, прилича на престъпление. Варварско.

Пръстите й се свиват около снимката и Елин отново полага усилия да продължи да я разглежда. Очите й откриват друг детайл.

Тя затаява дъх. Ръката на жената най-близо до обектива е провесена отстрани на леглото. Няколко пръста са отрязани.

На китката и има нещо. Трудно е да се каже от какво е направено, защото снимката не е цветна, но определено е гривна. Изглежда подобна на медните гривни, които Елин откри в стъклените кутии.

— Това е — тя все още се мъчи да възприеме откритието и значението му. — За това е всичко.

Лицето на Айзак се изкривява от погнуса.

— Какво по-точно правят?

— Не знам — мрачно отговаря Елин. — Но каквото и да е, изглежда сатанинско.

Тя подава снимката на Айзак и взима следващата. Фотографията показва затревено парче земя и нещо, което прилича на самотен гроб. Пръстта е разкопана наскоро. Няма надгробна плоча или кръст.

Елин поглежда следващата снимка и закрива с ръка устата си. Макар и не толкова кърваво, изображението е не по-малко страховито. Вижда се жена, легнала на операционна маса. На гърдите й плътно са пристегнати две торби с пясък. Тежестта им е накарала гърдите да хлътнат и да се огънат. Очите на жената са затворени.

Елин не може да разбере дали тя е жива, или не. Съмнително е да е жива. Тежестта на торбите с пясък върху гърдите й означава, че белите й дробове биха се борили да се издуят. И зад нея стоят трима мъже с маски.

Позата, маските… смразяват кръвта.

Елин взима следващата снимка с треперещи пръсти. Изображението показва две жени, пак на операционни маси. Чаршафите са вдигнати високо над телата им, но на шиите им се виждат дълги разрези. Елин се втренчва, когато сцената придобива по-ясен фокус.

Умът й прави връзката — торбата с пясък, разрезът на шията — това са методите, използвани за убийствата на Адел и Лори.

Теорията й е правилна — как са били убити, почеркът… Убиецът се опитва да изпрати някакво послание.

Това.

Марго възпроизвежда онова, което изобразяват снимките. Всеки дребен детайл, от метода на убиване до маските, гривните…

Елин се обръща към Айзак, за да му каже нещо, когато забелязва, че той все още гледа съсредоточено първата снимка.

— Какво има?

— Виж. На гърба е написано нещо.

Прав е. Там е написано нещо с молив, със старомоден почерк със завъртулки, какъвто вече не може да се види. Санаториум дю Плюмашит, 1927 г.

— Тази снимка е направена тук, в хотела. Всичко това… — устата й пресъхва. — Извършено е тук.

Хрумва й идея. Елин преглежда отново снимките, докато намира онази с гроба. Доближава я до очите си и оглежда фона. Въпреки че на земята няма сняг като сега, тя разпознава групата ели, които се извисяват право нагоре, и високата планина зад тях.

— Тази е направена близо до санаториума, нали? Тези жени… погребани са наблизо.

— Така изглежда. В необозначени гробове.

Елин намира първата снимка, обръща я и отново поглежда надписа.

Под името на санаториума има пет реда с цифри, написани един под друг. Всеки номер съдържа пет цифри.

Пет жени. Пет номера.

Елин прокарва пръст по най-горния номер — 87534 — и постепенно го разпознава. Същият номер, който откри в медицинския файл на флашката на Лори и на едната гривна до трупа на Адел… Съвпада.

Едната от тези жени е роднина на Марго.

Елин поглежда Айзак.

— Номерът съвпада с медицинското досие. Цифрите на гърба на снимката са номера на пациенти.

— Тогава и номерата на гривните са на пациенти?

— Да. Като гледам този, сигурна съм, че една от жените е била роднина на Марго.

— Но файловете са от клиника в Германия, психиатрична болница. Как са се озовали тук?

— Не знам. Трябва ни някой, който да преведе тези медицински досиета, но предполагам, че не са били прехвърлени тук по причини, свързани с психичното здраве.

Колкото повече гледа Елин, толкова по-зловещи й се виждат изображенията.

Безпокоят я няколко детайла — начинът, по който са наредени мъжете с маските, в редица. Позите им загатват за непропорционалност на силите — жените лежат уязвими, а хирурзи с маски стоят зад тях, контролират.

Заплаха.

И после гробът — фактът, че няма надгробна плоча, нито следа от церемония. Тайно ли е било погребението?

Елин приглажда назад косата си.

— За това става въпрос, Айзак. Отмъщение. Марго някак се е сдобила със съдържанието на медицинските досиета и снимките и сега отмъщава.

Изражението му се променя и чертите му се изопват.

— Ако си права… — той посочва фигурите с маските, — и тя действа по тези снимки, на тази има петима души, Елин — Айзак вдига снимката. — Ако включим Даниел, досега Марго е убила трима. И това означава, че…

— Остават двама — довършва мисълта му Елин.

Настъпва кратко мълчание.

— Но не разбирам защо Марго ги е взела на прицел — казва той. — Адел и Лори… Даниел. Случилото се на тези снимки е било преди много години. Ужасяващо е и травмиращо, но трябва да има и нещо друго, което се е случило наскоро, за да ги набележи за жертви сега.

— Съгласна съм, но е невъзможно да кажем, докато не научим повече.

— И какво ще правим сега? — Айзак насочва очи към плика в ръката й. — Имаме тази информация, но тя не ни казва къде е Марго и какво планира.

— Прав си — съгласява се Елин и в същия момент забелязва нещо в самия край на плика. Малка тъмносива люспа.

Лакът за нокти на Марго.

От подсъзнанието й изведнъж изплува образ — люспи лак върху бюрото. Марго посяга да ги избърше и събаря чантата си. Съдържанието се разпилява на пода.

Мисълта, която досега беше безформена и неуловима, придобива очертания. Нещо, което съзнателният й ум не беше схванал тогава, но сега подсъзнанието й направи.

Страх пронизва стомаха й.

— Трябва да намерим Сесил и Лукас. Мисля, че знам къде може да е Марго, Айзак. Мисля, че тя е била в хотела през цялото време.