Санаториумът

77

Елин се събужда. Няма представа колко е часът. Протяга ръка да провери и трепва. Кръстът й е схванат и всичко я боли. Не е от боричкането с Марго. Елин лежи на походно легло, което й дадоха от хотела, за да може Уил да спи спокойно на голямото двойно легло в стаята, за да се възстанови. Походното легло е тясно и неудобно и тънкият дюшек едва покрива твърдата рамка и пружините.

Часът е 6,01, достатъчно светло, за да може Елин да види Уил. Той все още е блед, но дишането му е ритмично и равномерно. Изпитвайки облекчение, Елин отново ляга на възглавницата. Главата й е натежала и пулсира и всяка клетка в тялото й все още копнее за сън. Елин се претъркаля по корем и усеща, че очите й се затварят.

Този път сънят идва по-неумолимо и по-бързо, сграбчва я и я завладява. Елин се унася след няколко минути. Знае, че това е опасно, защото този път, когато проблясъците идват, не са фрагменти, както винаги, а всичко.

Сам, надвесил се над скалния вир, кепчето му, хвърлено дълбоко в мътната, пълна с водорасли вода. Всичко се случва в забавен каданс. Сам се обръща да каже нещо — може би няма раци или вратът ми изгаря — и докато извива тяло, за да застане с лице към водата, губи равновесие.

Елин започва да се смее на комичното му изражение, но скоро разбира, че изобщо не е комично, а лицето му е изкривено от страх. Защото той пада назад.

Няма по-лошо. Да не виждаш къде стъпваш. Нямаш контрол.

Сам пада като камък във водата, без да я разплисква.

Сега Елин знае, че това е бил първият предупредителен знак — Сам трябваше да цамбурне. Трябваше да издаде някакъв звук, да извика, когато пада във водата, да размаха ръце и крака и да се смее, докато се опитва да възвърне равновесие.

Но няма нищо такова, само единствен плисък, последван от ужасяващо изпукване.

И после Сам лежи неподвижно във водата и от него в кръг се разпространяват вълнички.

Част от скалата е оцветена — тъмни, лъскави, червени петна върху бялата дантела от морски жълъди.

Лицето на Сам не прилича на онова, което Елин познава. Очите му са широко отворени. Втренчени. Тялото му не помръдва и крайниците му са отпуснати и омекнали.

Главата му е разцепена отстрани. Не само разрязване, а отворена зееща рана. Елин помни, че искаше да се раздвижи, да се гмурне и да направи някаква магия, за да му помогне, но краката й не помръдваха.

Сковани са. Залепени за скалата и издатината от мидени черупки, които са се забили в лявата й пета.

Раздвижете се, казва тя на краката си, раздвижете се.

Но те не искат. Нито пък очите й. И те са вцепенени.

Приковани в тялото на Сам в скалния вир. Тениската му се издува от водата и ветрецът я дипли.

Краката му се полюшват във водата. За глезена му се е закачило дрипаво водорасло. Кофата пада от ръката му и изтраква силно върху скалата…

Вода, примесена с водорасли, се вие между гроздовете миди и морски жълъди. Раците пълзят по скалата и отчаяно търсят вода.

И тогава умът й се съсредоточава върху нещо.

Увеличава го и го повтаря отново и отново.

Кофа пада от ръка.

Елин се пресяга и хваща колието си. Пръстите й се увиват около извивката на куката. Сърцето й се разтуптява, когато споменът събужда друг.

Подобно действие.

Нещо пада на пода.

Докато Уил и Марго се боричкаха, нещо падна на пода. Елин го чу.

Тя затваря очи и споменът придобива плът и кръв — двамата вкопчени един в друг, сумтенето, тежкото дишане и насред това нещо по-приглушено.

Меко тупване, леко тътрене на нещо, което се плъзга по пода.

Елин сяда в леглото и посяга към бутилката с вода. Отпива голяма глътка и трескаво разсъждава.

Какво може да е било? Какво падна на пода?