Санаториумът

6

Белите висулки, които висят от тавана, напомниха на Елин примка на палач.

Жиците са толкова дълги, че криволичат няколко метра. Кабелът е увиснал в средата, преди да продължи по-нататък, а самият полилей не е нищо повече от плетеница от жици, които образуват модернистичен клуп.

Това несъмнено е ужасно скъпо, художествена изява, която Елин не разбира, но както и да го погледнеш, странно е да го има на рецепцията на хотел.

Нещо толкова зловещо в пространство, което би трябвало да е приветливо.

Останалото не е много по-приятно за окото — кожени столове, наредени около тясна дървена маса, голяма плоча от сив камък за бюро на рецепцията. Дори картината над камината е мрачна — спирали от сива и черна боя, гневно размазани върху платното.

— Какво мислиш? — Елин сръгва с лакът Уил. — Мечтата на архитекта?

Тя винаги може да познае какво ще каже той по-късно: авангардна архитектура, предизвикваща емоции, завладяваща.

Елин е запаметила тези думи, защото за нея съдържат някаква поезия. Начинът, по който Уил говори за архитектурата и как открива цялото това чудо в тухлите и мазилката, разкрива много за мисленето и чувствата му.

— Много ми харесва. Сгради като тази са оказали огромно влияние върху архитектурата на двайсетия век. Характерните особености, които хората свързват с модернизма, са използвани за пръв път в санаториуми — Уил млъкна и се вгледа в изражението й. — На теб не ти харесва, нали?

— Не знам, струва ми се студена. Клинична. Такова голямо пространство, а малко неща. Няколко стола и маса.

— Това е нарочно — в думите му долови леко напрежение. Уил е разочарован, че тя не го е разбрала веднага. — Белите стени, дървото, естествените материали… Това е реверанс към първоначалния дизайн на санаториума.

— Тогава искат атмосферата да е стерилна, така ли? — струва й се странно, че някой умишлено би проектирал нещо, лишено от топлина и уют.

— Било е въпрос на хигиена, но също така са мислели, че варосването помага за внасяне на „вътрешна чистота“ — той изобрази кавички с пръсти. — Тогавашните архитекти експериментирали с дизайна, за да влияят на начина, по който се чувстват хората. Сграда като тази е използвана като медицински инструмент сама по себе си и дизайнът е трябвало да помогне на пациентите да се възстановят.

— Ами всичкото това стъкло? Не съм сигурна, че би ми помогнало.

Елин поглежда през огромния прозорец към снега, който се сипе яростно. Преспите пълзят покрай рамката, стъклото едва ли е преграда между нея и външния свят. Въпреки топлината, която се излъчва от огъня в камината, потреперва.

Уил проследява погледа й.

— Навремето са мислели, че естествената светлина и панорамните гледки са лечебни.

— Може би.

Елин погледна покрай него и очите й се спряха на малка стъклена кутия, увиснала от тавана на тънка метална жица.

Като се приближи, видя малко сребърно шише вътре, отдолу — няколко думи на френски и на английски.

Елин направи знак на Уил да се приближи.

— Казваш ми, че това не е странно? Виси тук като някаква художествена инсталация?

— Цялото това място е инсталация — той докосна ръката й и тонът му омекна. — Но не става дума за това, нали? Нервна си, защото ще го видиш отново.

Елин кимна и вдъхна познатото, успокояващо ухание на одеколона му — пиперлив босилек и мащерка, лека опушеност.

— Изминаха близо четири години, Уил, нещата се променят. Вече нямам представа какъв е той.

— Знам. Но не мисли прекалено много за това. Остави миналото в миналото. Дошла си тук и това е ново начало, не само с Айзак, но и със случая Хейлър. Време е да теглиш чертата, Елин.

За Уил е толкова лесно. Като архитект, за него всеки ден е незапълнена страница. Винаги започва отначало и създава нещо ново.

Именно това качество я порази, когато се запознаха. Колко свеж изглежда. Неуморен, изпълнен с енергия и ентусиазъм. Тя се запита дали някога е срещала някой като Уил — кипящ от оптимизъм и развълнуван от живота. Развълнуван от всяко едно дребно нещо.

В деня, когато се запознаха, Елин тичаше за здраве. Смяната й беше свършила, прекара я предимно зад бюрото, преглеждайки доклади, и реши да потича по крайбрежната пътека от апартамента си в Торън към Бриксам. Лесни десет километра дотам и обратно.

Спря да направи няколко упражнения на крайбрежната алея над плажа и забеляза Уил до стената. Около него се виеше пушек, увиснал в неподвижния солен въздух.

Печеше на скара риба, чушки и пиле, което миришеше на кимион и кориандър.

Елин веднага усети, че я гледа. След минута и нещо Уил я повика и се пошегува. Някакво клише. Изглежда, на мен ми е по-лесно, отколкото на вас. Тя се засмя и двамата се заприказваха.

Елин веднага усети привличане. Във външния му вид имаше нещо необичайно сложно, което едновременно я плашеше и вълнуваше.

Разрошена тъмноруса коса, черни слънчеви очила в скандинавски стил, тъмносиня риза с къси ръкави, закопчана догоре.

Елин обикновено не харесва такъв тип мъже.

Всичко придоби логика, когато й разказа какво работи — архитект, и в подробности. Очите му блестяха, докато говореше. Бил директор по дизайна и специалните му интереси са застрояване и обновление на крайбрежието.

Той посочи новия ресторант и жилищен комплекс на крайморския булевард — блестяща сграда, подобна на закотвен круизен кораб, която Елин знаеше, че е известна и е спечелила награди. Уил сподели, че обича фъстъчено масло, музеи, сърфинг и кока-кола. Тя се изненада с каква лекота общуват. Нямаше я обичайната неловкост при среща между непознати.

Елин знаеше, че е така, защото Уил е напълно спокоен и уверен в себе си. Не й се налагаше да го разгадава — той беше като отворена книга и тя, на свой ред, също се отвори пред него, не го беше правила отдавна.

Двамата си размениха телефонните номера и Уил й се обади същата вечер, после на следващата. Нямаше притеснения, нямаше игрички, задаваше въпроси — взискателни въпроси за полицията, политиката на силите на реда и нейния опит.

Елин скоро остана с убеждението, че Уил не я вижда по начина, по който тя винаги се е възприемала. Ефектът беше зашеметяващ и я накара да си пожелае да отговори на очакванията му, или поне на представата му за нея.

С него правеше нови неща — ходеше на изложби, в музеи, подземни винени барове на кея на Ексетър. Разговаряха за изкуство и музика, обсъждаха идеи. Купуваха скъпи, богато илюстровани книги и наистина ги четяха. Планираха екскурзии през уикендите, без да се суетят много.

Тя не беше свикнала с нищо от това.

Досега животът й бе лишен от културни събития. Събота вечер гледаше телевизия и четеше булевардни списания. Готвеше къри. Ходеше в кръчмата…

Но знаеше, че така няма да продължи много и че ще се появи истинската Елин, самотницата, затворената в себе си, саможивата. Онази, на която й е по-лесно да тича, отколкото да разкрие картите си пред Уил.

Ядосваше се колко лековато се е отнесла към всичко през онези няколко месеца, когато нещата вървяха чудесно. Ако знаеше, че балансът е толкова крехък и всеки момент може да бъде нарушен, щеше да държи нещата по-здраво.

След няколко седмици всичко се промени и се превърна в неуправляем водовъртеж. Терапията на майка й престана да действа и Елин се сдоби с нова шефка и предизвикателен случай. Когато е под напрежение, Елин се затваряше в себе си и отказваше да сподели чувствата си.

Тя веднага усети, че нещо във взаимоотношенията с Уил се промени. Онова, в което се беше превърнала, не беше достатъчно за Уил, и не беше логично.

Отначало той, изглежда, нямаше нищо против границите, които тя наложи върху връзката им — че се нуждае от личното си пространство и независимостта си и че понякога вечер иска да бъде сама. А вече чувстваше, че Уил дискретно я подлага на проверка, работна вечер в заведение, ваканция с приятели, повече нощи, в които тя да пренощува в дома му.

Елин усещаше, че ако не получи онова, което винаги беше искал от нея, ще поиска нещо друго в замяна — друга част от нея, която тя не му е предложила още. Обвързаност. Сигурност.

Уил искаше животът им да се преплете.

Кулминацията дойде преди шест месеца. В техния любим тайландски ресторант Уил я попита какво ще каже двамата да се изнесат от домовете си и да заживеят заедно в ново жилище.

Срещаме се от две години, Елин, не е неразумно.

Тя отказа, измисли някакво оправдание, но знаеше, че търпението му няма да продължи вечно. Трябваше да вземе решение. Времето изтичаше.

— Елс…

Елин се обърна и затаи дъх. Айзак бе тук.