Санаториумът

15

Елин долавя апетитен мирис на прясно изпечен хляб, горчиво кафе и солено сирене.

По шведската маса е пълно с кошнички с лъскави кроасани, багети, кифлички, посипани със зрънца сол. Чернокос сервитьор размахва дървени щипци и прехвърля кроасани с шоколад в една празна кошничка. Когато се дръпва встрани, Елин вижда шунка, различни видове салам, пушена сьомга, керамични купи с кисело мляко с каймак.

Стомахът й се преобръща.

— Ето на това му казвам закуска! — Уил потрива ръце.

— Сигурен ли си, че ще се справиш?

Апетитът му е пословичен. След като е карал сърф, той обикновено изяжда две трийсетсантиметрови пици и после завършва с индустриално количество сладолед. Закуската е любимото му ядене за деня — голямото зареждане.

Уил се ухилва и я сръгва с лакът.

— Ти какво ще си вземеш?

— Не съм гладна — Елин взима каната с портокалов сок и налива малко в една чаша. Докато сипва, ръката й потреперва. — По дяволите!

Сокът прави локвичка върху покривката, прилича на течна слънчева светлина, след това попива в плата.

— Слабачка, не те бива да вдигаш тежести — прошепва Уил и се опитва да не се разсмее.

Елин се усмихва и се мъчи да не обръща внимание на тъпата болка в слепоочието. Затова гледа да не пие алкохол. Снощи се постара твърде усилено и изгълта четири коктейла, но вече не ставаше дума за забавление, а за забвение.

Опасно подражание, мислеше си тя. Майка й направи същото, когато Сам умря. Пиеше, за да притъпи болката.

Елин помни дните, когато майка й не излизаше от къщи. Прекарваше часове наред втренчена в плажа, в ръката й изстиваха безброй чаши чай.

Баща й направи обратното. Набирайки скорост, той неотстъпчиво се впусна в друг вид дейност — разчисти стаята на Сам, изнесе всички вестници от къщата, решително изключваше телевизора, когато започнат новините.

Сигурно заминаването му няколко години след смъртта на Сам беше естествено продължение на това. Започна нов живот в Уелс, с нова съпруга и семейство — драстичен начин да продължи по-нататък. На финала — заличаване на миналото.

Елин не можа да избяга, не можа да избяга от думите, от които той положи толкова усилия да се измъкне.

А пък бяха навсякъде — в павилиона за вестници на крайморския булевард, по новините, гърмящи в магазините.

Местно момче се удави. Градът още е в траур след трагичната смърт на Сам Уорнър, на осем години.

Елин бързо прогонва мислите.

— Тук ли са?

Взема чиния и оглежда салона. Колкото и да се опитва да види случилото се в положителна светлина, ще бъде неловко — пропуснатата вечеря, спомена за Лори, ядосана и уязвима.

Уил поглежда над рамото й.

— Не, няма ги.

Той набожда парче салам с вилицата и го слага в чинията си.

Елин изпитва чувство на гадене, дебелите парчета салам са хлъзгави от мазнина и нашарени с кръгчета сланина.

— Ще опитам малко хляб — тя взима обикновена кифличка и пуска с лъжичка в чинията си една-единствена алена капка конфитюр.

После намира свободна маса до прозореца и отпива глътка портокалов сок. Течността е гъста, прясна и парченцата портокал са сочни.

Главата й започва да се прояснява, поглежда навън. Прясно навалял сняг е натрупал високи преспи до прозорците, невъзможно бели на фона на синьото небе. За пръв път снегът изглежда примамлив, не зловещ. Може би предложението на Уил да отидат на разходка не е толкова лоша идея.

Уил идва към нея и носи препълнена чиния.

— Не поглеждай, но Айзак току-що влезе. Самичък е — сяда и прошепва: — Идва насам.

Елин вдига глава, когато брат й се приближава.

— Здравей.

Тя се опитва да говори с безразличие и в главата й се въртят остроумни изречения, но млъква, когато вижда лицето му.

Нещо не е наред, мисли Елин, виждайки разрошената му коса и обезумелия поглед.

— Лори изчезна — тихо казва Айзак и се оглежда наоколо, за да се увери, че никой не го е чул.

— Какво? — пулсът й се учестява.

— Лори изчезна — повтаря Айзак. — Случило се е нещо.