Санаториумът

48

— Това е Лори — казва Елин с пресъхнала уста. — Определено е тя — Елин се прокашля и се обръща към Сесил. — Когато бях в спа центъра вчера, в съблекалните, почувствах, че някой ме наблюдава. Чух, че вратата на едната кабинна се отваря и затваря, но никой не излезе. Проверих всички врати… Нямаше никой. Сега разбирам, че някой може да е влязъл през тази странична врата.

Ръката на Елин трепери над екрана.

— Мислиш, че те е наблюдавала Лори?

— Щом няма камера в съблекалните, не мога да кажа със сигурност, но защо иначе ще влиза тук? — Елин превърта напред още няколко минути. Стомахът й се свива от мъчителен страх.

Както очаква, Лори се появява отново.

Образът въздейства на Елин като още един удар в стомаха.

Инстинктивното чувство на облекчение, че Лори е жива и невредима, веднага се измества от силна болка. Разочарование.

Защо Лори би направила подобно нещо?

И после умът й прави следващия скок.

— Трябва да проверя и още нещо. Вчера някой ме блъсна във вира за гмуркане.

Лицето на Сесил помръква.

— Мислиш, че е Лори?

— Не знам — Елин отново поглежда екрана. — Има ли камера наблизо?

— Официално не, но всъщност има. На преградата вляво — Сесил намира записа.

Обективът е покрит с влага и е трудно да се видят ясно лица. Забелязват се само тела, полуголи форми, ръце, увити около тела.

Елин не вижда главните басейни, само вира за гмуркане и малка част от дървената пътека над него. Няколко минути няма движение. След това се появява група хора — петима-шестима, — които излизат от обсега на камерата, докато вървят към вътрешния басейн.

Няма следа от Лори.

Образът на екрана отново застива. Единственото движение е на облаците пара, които се вият във въздуха.

Още две минути.

Най-после се появява Елин, която върви по дървената пътека. Завива наляво. Косата й е като бледа стрела над врата.

Обзема я хлад. Странно е да се гледа така полугола и уязвима. В представата си за себе си тя е силна и физически непогрешима като мъж, но образът на екрана говори друго.

На видеозаписа Елин спира до вира за гмуркане. Камерата е твърде ниско, за да улови главата й. Вижда се само частичен профил на тялото й.

Няма следа от друг човек. Никой не върви близо до вира за гмуркане.

Елин прехапва устни от разочарование. Не може да греши. Със сигурност.

И после съзира внезапно движение зад нея.

Тъмна фигура зад гърба.

Тя затаява дъх. Иска й се да изкрещи на себе си: Размърдай се! Обърни се! Бягай!

Но не може да направи нищо, освен да гледа сцената, която се разиграва пред очите й.

Елин се вижда как пада. Въпреки че тогава го почувства невероятно бързо, сега изглежда ужасяващо бавно.

Отделни кадри на движение.

Тя трепва, когато се вижда как цамбурва във водата и я разплисква.

И едва тогава вижда кой я е блъснал и изпитва чувство на гадене.

Лори.

Изгледай отново записа, казва си тя. Трябва да си сигурна.

Елин връща назад кадрите и увеличава образа на тъмната фигура.

Облечена е в същите дрехи — същата качулка със заострен връх. Лицето не се вижда ясно, както беше на кадъра в помещението с генераторите, но Елин е сигурна, че е Лори.

Тя поглежда Сесил. Ръката й трепери върху бюрото.

— Лори е — устата й сякаш е запушена, пълна с нещо лепкаво. — Лори ме е блъснала.

Елин знае, че това е един от онези моменти, когато няма връщане назад.

Един от моментите, когато прозрението е толкова сигурно и силно, че помита всичко друго, което е съществувало преди това.

Елин не може да повярва. Не иска да повярва, но знае, че е истина.

Лори я е наблюдавала. Лори я е блъснала.

Мисълта — леденостудена и тревожна — довежда до друга, — че Лори може изобщо да не е жертва, а да е замесена в случилото се. Тя ли е хищникът?