Санаториумът

22

Айзак проследява погледа й и отваря широко очи.

— Мамка му, не съм забелязал…

— Не си забелязал, че на килима има кръв? — монотонно пита Елин.

— Не, но едва ли е нещо сериозно — той приклеква и се залюлява напред на пръсти. — Пък и откъде знаеш дали е кръв? Може да е нещо друго, петно…

— Кръв е — пръстите й се свиват в юмрук.

— Ами, ако е кръв, вероятно е тук отдавна — над устната му избиват капчици пот.

Елин поклаща глава.

— Не мисля. Стандартът на почистване е много висок в хотел като този. Такива следи… Килимът би трябвало да е почистен или сменен.

Тонът й е рязък и хладен, но вътрешно Елин кипи от гняв. Айзак има отговори за всичко. Никога не се смущава.

Той се изправя и отмята косата си от лицето.

— Мислиш ли, че е на Лори?

— Изглежда скорошна, затова предполагам, че или е от теб, или от нея. Някой от вас наранявал ли се е, откакто дойдохте тук? Порязване или…

Чертите му изведнъж се отпускат от облекчение.

— Сетих се какво е. Лори се поряза, докато си бръснеше краката онази вечер. Не спираше да кърви, трябваше да й донеса пластир от долу. Сигурно е стъпвала по килима.

Елин се замисля. Лори се е порязала, докато бръснела краката си. Може би това е най-вероятното обяснение.

В главата й обаче се върти и друга мисъл.

Той го е правил и преди. Способен е на това.

Очите й се приковават във вазата в ъгъла. Стъклото отразява в малка призма стаята, рее се пред Елин. Има чувството, че главата й ще се пръсне. Не знае какво да мисли.

Вече е засмукана във водовъртежа и се обръща ту на една, ту на друга страна, без да има представа къде е нагоре и къде е надолу. Забравила е колко променлив и непостоянен може да е Айзак.

Да се опитва да го прецени, е като да гледа във вода. В един момент имаш пълна видимост и виждаш ясно чак дъното, но след няколко секунди водата се променя и виждаш само мътилка.

Той докосва ръката й.

— Елин, добре ли си?

Тя се колебае твърде дълго.

— Да — усмихва се, но очите й откриват още кръв.

Още ръждиви на цвят точици осейват меката тъкан на килима.

Елин се връща в стаята си, затваря вратата и се обляга на нея. Чака чувството на гадене, което бълбука в стомаха й, да премине.

На нощното шкафче има бележка от Уил.

Отивам да плувам. Ще дойдеш ли?

Тя изритва обувките си и се приближава до прозореца. Времето се е влошило и бледосиньото отпреди няколко часа небе сега е закрито от плътен сив облак. Снегът вали някак ожесточено. Всичко е непокътнато бяло — колите, паркирани около сградата, табелата на хотела, външните лампи.

Но всеки път, когато примигва, Елин вижда не бяло, а червено. Кървавочервено.

Кръв на килима. Малки капчици.

Мислите й се насочват към онова, което направи Айзак, докато беше в банята. Той скри нещо от нея, пъхна нещо в джоба си.

В главата й препускат въпроси.

Какво би могло да бъде? По какъв начин е свързано с Лори?

Елин отваря френските прозорци. Докато в стаята нахлува студен въздух, опитва се да подреди мислите си. Логиката говори, че обяснението на Айзак за кръвта е смислено и че онова, което пъхна в джоба си, не е свързано с предполагаемото изчезване на Лори, но я гложди. Ако я е излъгал, на какво още е способен?

Истината е, че Елин няма представа. Тя не знае нищо за него и за връзката му с Лори. През последните няколко години Елин се е докосвала само повърхностно до живота му — филтрирани, разпокъсани частици информация, които Айзак й подхвърля.

Животът му, преди да замине за Великобритания, е по-ясен — пръв по успех във випуска по компютърни науки в Ексетър и една година обучение за инструктор по ски. Той се върна във Великобритания и следващата година завърши следдипломна квалификация и започна работа в университета. Преподава няколко години и после, през 2016-а, се премести в Швейцария.

А оттогава?

Празно място. Цели периоди липсват.

Елин изважда лаптопа си „МакБук“ от чантата. Слага го на бюрото и го отваря.

Сяда и написва няколко ключови думи в „Гугъл“. Айзак Уорнър, Швейцария.

Резултатите се появяват. Няколко реда по-надолу има нещо интересно — ски училище в Кранс-Монтана, името на Айзак, включено в „Персонал“.

Елин отваря страницата. След няколко секунди се появява малка снимка — само лицето, със слънчев загар и прилепнали слънчеви очила. Има няколко реда информация — инструктор на непълен работен ден, второ ниво. Обучава деца и начинаещи.

Добре, почасова работа, ами преподаването?

Елин се връща в търсачката и въвежда по-конкретни ключови фрази: Айзак Уорнър, компютърни науки. Университетът на Лозана.

Тя прибира косата си зад ухото и преглежда първите два резултата. Все още нищо, свързано с университета.

Погрешно ли е името? Едва ли. Той го спомена няколко пъти. Тогава защо не излиза нищо?

В главата й зазвучават алармени звънци, но Елин ги кара да млъкнат. Не трябва да съди и да прави прибързани заключения.

Опитва пак. Този път влиза в уебсайта на университета. Чуква линк след линк и накрая намира страницата на факултета по компютърни науки.

Списък на преподавателите. Още малки снимки.

Никоя от тях не е на Айзак.

Елин втренчва поглед, отново се вглежда. Нищо.

Отмества поглед от екрана и взема телефона. Изпитва страх, съзнавайки, че попада в спирала и едно нещо води до друго, като набира инерция.

Какво прави? Защо проучва Айзак? Не е редно да нахлува в личното му пространство заради някаква необоснована идея, но трябва да знае дали онова, което той направи в стаята, е било анормално, еднократно, или Айзак си е останал същият.

Дали Айзак все още лъже.

Докато от телефонната централа на университета я свързват с факултета по компютърни науки, стомахът й се свива от нерви.

Казват й да изчака. Свири тенекиена музика, чуждестранна, непозната мелодия. Изведнъж прекъсва.

— Бонжур. Мариан Паве.

Елин е неподготвена и се мъчи да намери подходящите думи.

— Здравейте, аз съм… Рейчъл Маршал. При мен е служебната характеристика на някой си господин Айзак Уорнър.

Питам се дали някой от факултета може да ми даде препоръка? — Следва неловко мълчание. — Моля ви. Той е вписан във вашия факултет.

Чува се въздишка.

— Вижте, не знам защо господин Уорнър би дал нашето име за подходяща препоръка. Той беше уволнен миналата година.

Елин затаява дъх.

— Уволнен? Сигурна ли сте, че говорим за един и същ човек? Айзак Уорнър?

— Да, той беше уволнен — гласът е рязък и нетърпелив.

— Може ли да попитам защо? — сърцето на Елин блъска бясно в гърдите й.

Още една лъжа — работата му беше извинение, за да не дойде на погребението на майка им. Настъпва изпълнено с напрежение мълчание.

— За заплахи към други членове на персонала. Съжалявам. Това е всичко, което съм готова да кажа.

Чува се изщракване и линията прекъсва.

Елин оставя телефона на бюрото. Какво да направи?

Трябва да разбере дали в тази история има нещо повече и ако Айзак не иска да й каже истината, ще трябва да попита някой друг.

Но кого! Кой тук познава и Айзак, и Лори?

Мислите й се завъртат към тихия разговор и смях, който Лори сподели с Марго, рецепционистката на спа центъра. Двете изглеждаха близки…

Мисълта да говори с нея зад гърба на Айзак обаче, предизвиква чувство на студен страх.

Елин затваря очи и чува заплахи от миналото.

Само бебета портят, а ти си бебе.

Издадеш ли ме, езикът ти ще изсъхне.

Сърцето й пулсира.

Направиш ли го отново, ще те убия.