Санаториумът

26

Елин трябва да си проветри главата, затова излиза от хотела през задната врата и поема по късата пътека нагоре към гората, противоположния маршрут на онзи, по който се разхождаха с Уил.

Мислите й кръжат около случилото се в съблекалнята.

Оставя ли въображението си да се развихри?

Не е сигурна.

Въпреки че е озадачена, с всяка крачка се чувства по-силна и че контролира нещата.

Винаги това е начинът — Елин решава проблемите най-добре, докато тича — мисли за нерешени случаи в работата, за Сам, за Айзак и за майка си.

Но е трудно да се движи в снега, под дебелия пласт мек снежен прах, който е навалял наскоро, има сбит плътен слой.

Спира в края на пътеката, точно преди да навлезе в гората, диша тежко. От клоните на дърветата се посипва сняг, който се задържа в гънките на якето й.

Дъхът й излиза на облачета. Вече не вали, но небето още е оловносиво, натежало. Явно ще има още сняг.

Въпреки че Елин вече не се движи, сърцето й блъска в гърдите и през термодрехите започва да се просмуква пот. От надморската височина е. Тялото й още не се е аклиматизирало.

Увива пръсти около инхалатора в джоба на якето и докосва ръба на мундщука. Студеният въздух не помага. У дома, когато спортува, въздухът е топъл и влажен. Носи за всеки случай инхалатора и така се чувства добре. Обаче въздухът тук е по-студен и разреден и трябва да внимава. Да бъде нащрек.

Затваря очи, поема си дълбоко дъх веднъж, два пъти, и в същия момент, когато е неподготвена, мислите й се препъват и поемат в друга посока.

Бърза поредица от моментни снимки.

Ветрец, който набраздява повърхността на вира и замъглява скалите долу.

Ръка, която я хваща за рамото.

Кръв, която се разнася като пушек във водата.

В гърдите й на грозен възел се свива страх. Никога преди не е преживявала подобно нещо, нахлуването на образи от миналото в съзнанието й и сливането им с реалния живот. Проблясъците от миналото обикновено идват по тъмно, когато заспива или се събужда. Никога не са преминавали границата.

Объркана, Елин си поема продължително дъх и тръгва по-нагоре. Снегът е засипал всичко — земята, дърветата и клоните, огънати под тежестта му.

Ботушите търкат задната част на петите й. Въпреки дебелите чорапи, ходилата й се плъзгат на всяка крачка, продавачът я предупреди, че ботушите са големи за нея, но не му обърна внимание.

Елин не обича нищо да й е тясно. Това е последица от астмата.

Странно е как за нея клаустрофобията съществува не само в пространствата извън, но и вътре в нея.

Онова ужасяващо чувство да си затворен в собственото си тяло.

Едно от първите неща, които направи, когато купи апартамента, беше да събори преградната стена, която разделя двете главни стаи.

Щом и последната секция се срути сред облак прахоляк и мазилка и в пространството нахлу светлина, чувството на облекчение беше осезаемо.

Елин се обръща и оглежда пейзажа отсреща. Натежалото сиво небе се простира безкрайно, на хоризонта стърчат само назъбените планински върхове. От двете страни са пръснати групи дървени хижи, невъзможно малки.

В тази част на долината виещата се лента на пътя, който води до града вдясно, едва се забелязва между снежните преспи, натрупани от двете страни. Самият град е скрит зад нисък хребет. Елин вижда само металния гръбнак на седалковия лифт и пилоните, извисяващи се в мъглата.

Вляво долу е хотелът. Слабите слънчеви лъчи, които проникват през пролука в облака, се отразяват в огромното пространство на стъклото, снегът се е натрупал високо около него.

Това е гледката, която искаше да види Елин, перспективата, от която се нуждаеше, но колкото повече гледа, толкова повече се обърква.

В главата й се върти един въпрос: Ако Лори е заминала по собствено желание, къде би могла да отиде?

Хотелът е отдалечен и изолиран. Наблизо няма място, където Лори би могла да отиде. Никъде, където да е в безопасност и на топло.

Със сигурност не се е качила нагоре, мисли си Елин, поглеждайки към гората. Айзак каза, че там няма хижи и заслони. Отвъд дърветата има само високи планини и глетчерът. Елин поглежда нагоре и вижда, че са забулени в гъста мъгла, която се стеле на талази. Пипалата й пълзят като пръсти по скалата.

Побиват я тръпки при вида на гледката и се обръща.

Определено има вероятност Лори да е слязла надолу, или в града, или в долината, в Сиер, но това са повече от двайсет километра.

Как?

Не може да се върви пеш в тези условия, не може да е взела и такси, защото няма телефон, портмоне и чанта.

Елин знае, че единственият начин, по който ще получи отговори, е, като разбере защо Лори е решила да замине. Какъв е мотивът?

Личен, професионален? Елин е сигурна, че трябва да има улики.

Трябва да научи повече — да разбере какви са подбудите на Лори. Изважда телефона и започва да преглежда различни социални мрежи. Въпреки че е регистрирана в повечето от тях, никога не е поствала нищо. Винаги се е стеснявала да натрапи на света хаотичните си мисли.

Повечето профили на Лори са заключени с изключение на един — в „Инстаграм“.

Елин щраква на съдържанието. Не е сигурна какво ще открие, но малко вероятно е да бъде истинската Лори. Едно от първите неща, които научи в полицията, беше колко много преправят живота си хората — биографии, дневници, разговори с приятели, имейли.

Най-лесно манипулируеми са социалните мрежи. Екстровертната колежка, която вечеря с „групата“ си, в действителност може да вечеря сама и да чете книга. Художествената снимка на спечелила награда книга? Сигурно я е захвърлила след първата страница.

И все пак фактът, че не ти казват всичко, е показателен сам по себе си. Фалшифицирането — човекът, който се преструваш, че си, — говори много — за нечии желания и нечия несигурност.

Елин започва да преглежда информацията. Данните в профила на Лори напомнят на тези на Уил — добре обмислени и филтрирани, за да не се разкрие много. Пейзажи. Архитектура. Между тях — снимки на Лори с Айзак и приятели. Бар за коктейли. Читателски клуб в модерен апартамент. Смешни пози за обектива.

Елин прочита самокритичните коментари на Лори: Опитвам се да не полагам твърде много усилия.

Няма досадни ежедневни снимки. Няма „мотивационни“ цитати, нито по-възрастни членове на семейството, които без желание позират пред фотоапарата. Нищо в образите не разкрива по-слаба страна или уязвимост. Лори иска да бъде видяна като сериозна творческа личност, която контролира положението.

Пълната липса на недостатъци е показателна и стремежът да демонстрира, че животът й е идеален, разкрива несигурност. Лори не е достатъчно уверена, че хората ще харесат истинската й същност и затова се преструва.

Общо взето, полага големи усилия.

И все пак, няма следа от нестабилност или че нещо сериозно не е наред. За да разбере това, Елин трябва да потърси на някое реално място. Някъде, където Лори не е толкова предпазлива и усърдна, където приятелите й няма да я видят и да я съдят.

Кабинетът й.

Елин се спуска обратно по пътеката към хотела и погледът й отново е привлечен от огромното бяло пространство под нея.

Ами ако Лори е искала да се изгуби? Ако е планирано?

Елин разбира желанието да потънеш в тази необятна пустош.

Идеално, вечно забвение.

И после в съзнанието й изплува образът на пръските кръв върху килима.

Малки, ръждиви точки. Съзвездие.