Санаториумът

23

— Дошла си да разгледаш по-добре спа центъра? Партньорът ти вече видя всичко — усмихва се Марго. Лицето й е скрито до половината зад големия компютърен екран пред нея. — Той е сам в басейна.

— Не точно — отговаря Елин. Вратата на спа центъра се затваря зад нея с приглушен глух звук. — Искам да поговорим набързо.

Марго я поглежда и устните й беззвучно оформят малко „о“ от изненада.

Тя напомня на Елин за Лори — нервна, по онзи сдържан европейски начин, който винаги кара Елин да се чувства малко неадекватна. Късо подстригана коса, лакирани в сиво нокти, минимум грим — изкусно положена тънка очна линия, тъмно, матово червило. Сребърни шноли, украсени с мънички звезди, втъкнати отпред в косата й.

Колкото повече се вглежда Елин, толкова повече илюзията се разбива. Ноктите на Марго са изгризани, а червилото се е размазало на тънки линии около устата.

Елин се приближава до бюрото и съзира изяден до половината кроасан на лавицата отдолу.

— За Лори ли става дума? — по устните на Марго са полепнали малки трохи. — Още ли не се е върнала? — тя придърпва черната си блуза, разхлабвайки я над стомаха.

Неспокойна е. Бързото прибиране на кроасана, прикриването на тялото… Тя е по-мекушава и чувствителна, отколкото й харесва, и го съзнава. Висока е, мисли си Елин, поглеждайки дългите й крака, кръстосани под бюрото.

— Не, аз… — Елин се колебае и чувства лек пристъп на паника.

Грешка ли прави? Оставя ли въображението си да се развихри? Лори я няма само от няколко часа…

Късно е. Вече е дошла.

— Не е ли идвала насам?

— Не — очите на Марго се стрелкат към вратата, сякаш очаква, че Лори изведнъж ще се появи. — Тук съм, откакто спа центърът отвори. Тя вероятно работи.

— Не, Айзак провери, никой не я е виждал.

— Наистина ли мислиш, че е изчезнала? Че е нещо сериозно? — лицето на Марго помръква.

Елин съзира проблясък на сребро на ушите й — мънички набраздени стрели, сочещи към пода.

— Не знаем, но това трябваше да е празнуване на годежа им, а да изчезне така… Айзак мисли, че не й е присъщо.

— Прав е — отговаря Марго. — Лори не би искала да тревожи никого. Не и умишлено.

Елин се замисля мълчаливо върху думите й. Сега трябва да подходи внимателно.

— Лори споменавала ли ти е нещо? Някакви притеснения, които биха обяснили защо би заминала толкова внезапно? — тя се усмихва насила. — Опитах се да попитам Айзак, но…

Следва неловко мълчание. Марго отново повдига ръка към кръста си и разхлабва гънките на плата на стомаха си.

— Виж, неудобно е — лицето й се изчервява. — Той е твой брат.

— Няма проблем — Елин смекчава тона. — Само исках да се уверя, че всичко е наред.

— Мисля, че те имаха… проблеми. Лори… — Марго прехапва устни. — Напоследък тя се чувства малко… как да кажа? Клаустрофобично… във връзката им.

Елин забелязва странния ритъм в говоренето й. Не е само немският акцент на английския й, а стакатото. Твърде дълги са паузите след всяка дума.

— Откакто са сгодени?

— Не. И преди това — Марго се навежда над бюрото и започва да чопли пръстите си. Мънички частици сив лак за нокти се посипват по бюрото.

— Защо се е сгодила, ако е имала съмнения?

— Лори мислеше, че обвързването ще помогне и че ако се сгодят, Айзак ще се чувства по-сигурен — Марго избърсва люспите лак и събаря чантата си.

Чантата й пада на пода и съдържанието й се разпилява. Шноли, лак за нокти, книга, плик. Тя се навежда и ги събира.

— Имаше ли резултат?

Марго повдига рамене и се изчервява.

— Не знам как да се изразя. Наскоро Лори каза, че Айзак е… агресивен. Не е на себе си.

— Агресивен? — Елин се опитва да запази безучастно изражение.

— Тя не разказа подробности. Виж, като говоря така, изглежда така, сякаш те не са щастливи. Но всичко между тях е наред. Лори се тревожи… това е нормално, нали? Когато се готвиш да се обвържеш — Марго се поколебава. — Не съм сигурна дали Лори говореше сериозно.

Елин се мъчи да потисне засилващото се безпокойство, което я гризе.

— Тя спомена ли нещо друго, което я тревожи? Приятели? Семейство?

— Не.

— Ами работата? Айзак каза, че напоследък Лори работела много.

По лицето на Марго пробягва нещо толкова мимолетно, че Елин не е сигурна дали не си го е въобразила.

— Да, но няма напрежение. Лори обича работата си.

Елин кимва.

— Виж, вероятно казах твърде много — Марго се прокашля. — Те си имат проблеми, но както казах, не мисля, че са сериозни.

Тогава защо го спомена? Защо Марго й каза тези неща, ако умът й не е направил машинално връзката? Тя може би не е искала съзнателно да намесва проблемите във взаимоотношенията им в изчезването на Лори, но го направи.

— Разбирам — Елин си поема дълбоко дъх. — Има и още нещо… Питам се дали знаеш защо е дошла полицията?

— Няма нищо общо с Лори — побързва да каже Марго, — ако за това се чудиш.

— Тогава какво е станало?

Руменината на бузите на Марго става по-ярка.

— Аз не би трябвало да знам.

— Моля те.

Следва мълчание. Елин затаява дъх. Кажи ми. Кажи ми.

— Открили са останки. На труп — Марго заговаря тихо. — Зад гората. Мислят, че е архитектът, който проектира хотела. Той изчезна навремето.

Даниел Льометр. Тялото на Елин се изпълва с облекчение. Не е Лори.

— Айзак ни разказа за него вчера — обяснява Елин. — Хората мислели, че той е имал проблеми с бизнеса си.

— Това е едната теория.

— Има ли и други?

— Виж, ще бъда откровена. Ремонтът предизвика… как да кажа? Лоши чувства — Марго повишава тон. — Хората мислят, че изчезването му е свързано с това.

— Лоши чувства? В какъв смисъл?

Марго свива устни.

— Някои местни жители не искаха хотел тук. Имаше протести, петиции. Планирането продължи години, защото имаше твърде много възражения.

— Защо?

— По различни причини — Марго повдига рамене. — Дизайнът бил твърде модерен, притеснения за околната среда, в района вече имало достатъчно хотели… — гласът й затихва. — Честно казано, мисля, че някои бяха извинения за нещо, което хората не искаха да изразяват на глас.

— Какво?

— Фактът, че не искаха да се строи нищо тук — прошепва Марто. — Мисля, че каквото и да се предложи — хотел, парк, фабрика, — хората нямаше да го харесат.

— Защо? — Елин задава въпроса, но знае какво предстои, защото и тя го чувства. Чувства го, откакто слезе от микробуса — онова прокрадващо се усещане за нещо мрачно и заплашително.

— Това място… хората не го харесват, фактът, че е било санаториум… Предполагам, че е суеверие — лицето й става безизразно. — Мисля, че Даниел понесе неприятните последици.

Елин трепва. Марго намеква, че смъртта на Даниел не е била нещастен случай.

— Мислиш, че някой го е наранил заради работата му по хотела?

— Не бих се изненадала. Колкото и да харесвам работата си, понякога това място… човек се чувства гадно тук.

— Гадно? — стомахът на Елин се свива.

— Не мога да го опиша по друг начин. Просто гадно.

Елин полага усилия да се усмихне, но я обгръща хлад, докато мисли за думите на Марго. Логиката й казва, че това е нещо от миналото, може би престъпление, което не е свързано с изчезването на Лори, но нещо я гложди и не й дава покой.

Докато отива да търси Уил в басейна, отново изпитва безпокойство — Лори изчезва по същото време, когато откриват трупа на Даниел. Двете събития се сблъскват… сякаш е поличба.