Санаториумът

Пролог

По пода са пръснати хирургични инструменти, нашарени от ръждиви петна, счупени шишета, бурканчета, както и издраскана рамка на инвалидна количка. До стената се вижда прегънат на две скъсан дюшек, покрит с жълти като жлъчка петна.

Увил плътно ръка около куфарчето, Даниел Льометр усети разтърсваща вълна на погнуса, като че ли времето бе обсебило душата на сградата, а на нейно място е останало нещо гнило. Тръгва бързо по коридора, а стъпките му отекват по плочките на пода.

Гледай вратата. Не се обръщай назад.

Но разлагащите се предмети сякаш продължават да придърпват погледа му. Не е необходимо голямо усилие, за да си представи хората, които са били настанявани тук и са кашляли до полуда.

Дори му се стори, че долавя миризмата на миналото във въздуха, усеща се острият, парлив аромат на химични вещества от старите операционни зали.

Даниел стигна до средата на коридора и спря.

Видя някакво движение в стаята отсреща, някакво тъмно, разкривено, неясно петно. Стомахът му се сви. Застана неподвижно и се втренчи. Очите му обходиха предметите в полусенките на стаята — купчина листове, разпръснати по пода, извити тръбички на кислороден апарат, счупена рамка на легло, увиснали, протрити ремъци.

Кожата му настръхна от напрежение, но не се случи нищо. Сградата сякаш бе застинала в мъртва тишина.

Даниел въздъхна тежко и отново тръгна.

Не ставай глупав, мислеше си. Уморен си. Твърде много късни нощи и ранни утрини.

Стигна до външната врата и я отвори. Вятърът виеше сърдито и я блъскаше напред-назад. Пристъпи напред и го заслепи порив от ледени снежинки, но изпита облекчение, че вече е навън.

Санаториумът го изнервяше. Въпреки че знаеше в какво ще се превърне сградата, защото скицира всяка врата, прозорец и електрически ключ за осветление на бъдещия хотел, в момента Даниел не можеше да потисне усещането за онова, което е представлявала преди. Той погледна нагоре и помисли, че и отвън не е по-добре. Скучната правоъгълна форма е посипана със сняг и се руши, занемарена е. Балконите, перилата и дългата веранда са порутени, започнали са да гният. Няколко прозореца все още са непокътнати, но повечето са заковани с дъски, грозни правоъгълници на фасадата.

Даниел се замисли за контраста с дома му във Вьове, с изглед към езерото. Съвременен, подобен на жилищен блок, а дизайнът разчита предимно на стъкло, за да не скрива панорамните гледки към водата. На покрива има тераса, а отпред — малък пристан.

Даниел проектира всичко.

С образа на дома идва и лицето на Жо, съпругата му. Току-що се е върнала от работа и в главата й все още се въртят идеи за рекламни бюджети, инструктажи, но вече събира децата да подготвят домашните си.

Той си я представи в кухнята, как готви вечеря. Кестенявата й коса пада над лицето й, докато сръчно реже и кълца. Ще бъде нещо бързо — спагети, риба, нещо на тиган. Никой от двамата не е добър точно в тази работа.

Мисълта му действа окуражаващо, но само за момент. Докато прекоси паркинга, Даниел усети първите тръпки на притеснение за пътуването до дома си.

До санаториума не се стига лесно, дори когато времето е хубаво. Разположен е на изолирано място, високо в планината. Изборът не е случаен, защото трябва да пази пациентите с туберкулоза далеч от смога в градовете и да държи настрана останалото население. Но отдалечеността означава също и че пътят към санаториума е кошмарен, поредица от остри завои, прорязващи гъста елхова гора. Докато пътуваше тази сутрин, едва виждаше самия път. Снежинките се удряха в предното стъкло като ледени бели стрелички и видимостта бе не повече от няколко метра.

Даниел се приближи до колата, но кракът му се закачи в нещо — останки от плакат, засипан до половината със сняг. Буквите са грубовати, изписани в червено.

Даниел ядосано го стъпка. Протестиращите бяха тук миналата седмица, повече от петдесет души. Крещяха и размахваха ярките безвкусни плакати в лицето му. Снимаха сцената с мобилни телефони и я споделяха в социалните мрежи.

Това беше само една от безкрайните битки, които трябваше да се водят, за да се осъществи проектът. Хората твърдяха, че искат прогрес и франковете на туристите, но когато се стигна до реалното строителство, се противопоставиха.

Даниел знаеше защо. Хората не обичат победителите. Така му каза веднъж баща му и това беше вярно. В началото местните жители се гордееха, одобряваха малките му успехи — търговския център в Сион, жилищния блок в Сиер с изглед към Рона, — но Даниел стана твърде важна клечка и с твърде много успехи, стана личност.

Имаше чувството, че в техните очи е взел дела си от баницата и сега се лакоми за още. Само на трийсет и три години, а бизнесът му в архитектурата процъфтява — офиси в Сион, Лозана и Женева. Планира още един в Цюрих.

Същото беше и с Лукас, строителния предприемач и един от най-старите му приятели. На трийсет и пет, а вече притежаваше три забележителни хотела.

Значи така — мразеха ги заради успеха им.

А този проект беше последният гвоздей в ковчега на омразата. Атакуваха ги по всякакви начини — тролове в интернет, имейли, писма до офиса, възражения срещу планирането.

Първо нападнаха него. В местни блогове и социални мрежи започнаха да се разпространяват слухове, че бизнесът му едва оцелява. След това се заловиха с Лукас, подобни истории, които той лесно отхвърли, но остана една.

И това безпокоеше Даниел повече, отколкото искаше да си го признае.

Слухове за подкупи и корупция.

Даниел се опита да говори с Лукас по въпроса, но приятелят му прекрати разговора. Мисълта все още го глождеше и не му даваше покой, както и толкова други неща в този проект, но той я прогони. Трябва да се съсредоточи върху крайния резултат. Този хотел ще бетонира репутацията му. Предприемчивостта на Лукас и усетът му към детайлите тласнаха Даниел към зрелищно амбициозен дизайн, чийто краен резултат мислеше за невъзможен…

Даниел стигна до колата. Предното стъкло бе затрупано с наскоро навалял сняг, твърде много за чистачките. Ще трябва да го чисти на ръка.

Но докато бъркаше в джоба за ключа, забеляза нещо.

Една гривна лежеше до предната гума.

Даниел се наведе и я взе. Тънка е, направена от мед. Даниел я обърна оттук-оттам и видя редица цифри, гравирани откъм вътрешната страна… Дата?

Намръщи се. Гривната сигурно е на някой, който се е качвал тук днес, иначе снегът щеше да я засипе.

Hо какво е правил човек толкова близо до колата му?

В съзнанието му се мернаха лицата на протестиращите, разгневени, подигравателно ухилени.

Възможно ли е?

Даниел с усилие си пое дъх, дълбоко и дълго, но докато пъхаше гривната в джоба, съзря някакво движение зад снежния хребет, натрупан до стената на паркинга.

Един неясен профил.

Дланите му се изпотиха. Намери електронния ключ на колата и го натисна силно, за да отвори багажника, но замръзна, когато вдигна глава.

Между него и колата имаше някой.

Даниел се втренчи. Умът му трескаво се мъчеше да осмисли онова, което вижда. Как е възможно някой да се приближи толкова бързо до него, без да го забележи?

Човекът бе облечен в черно, нещо покриваше лицето му.

Прилича на противогаз, същата форма, но липсва филтърът отпред. Вместо това от носа до устата се спуска дебел гумен маркуч. Съединител. Маркучът е оребрен и черен и се поклаща, докато човекът пристъпваше от крак на крак.

Ефектът бе ужасяващ. Направо чудовищен. Нещо, изтръгнато от най-тъмните дълбини на подсъзнанието.

Мисли, повтаряше си Даниел. Мисли. Мозъкът му започна да прехвърля различни предположения, за да намери безобидно обяснение. Сигурно е някаква шега, някой от протестиращите се опитва да го уплаши.

После човекът пристъпи към него с отмерено, контролирано движение.

Даниел видя само зловещия уголемен профил на черната гума, която се разпъна върху лицето му, оребрените очертания на маркуча. И после чу дишане — странен, влажен, засмукващ звук, разнасяше се от маската. Като… течни дихания.

Сърцето му се блъсна в гърдите.

— Какво става? — Даниел долови страха в гласа си, треперенето, което се мъчеше да успокои. — Кой си ти? Какво се опитваш да направиш? — по лицето му се стече капка пот.

Сняг, който се топи от топлината на кожата му, или пот? Не можа да определи.

Хайде, овладей се. Това е някакъв тъпанар, който се бъзика. Мини покрай него и се качи в колата.

И тогава, от този ъгъл, Даниел забеляза друга кола. Кола, която не беше тук, когато дойде. Черен пикап „Нисан“.

Хайде, Даниел, размърдай се.

Тялото му остана вцепенено и отказа да се подчини. Можеше само да слуша странното дишане, разнасящо се от маската. Сега е по-силно, по-учестено и по-задъхано.

Приглушено всмукване и после пронизително изсвирване.

Отново и отново.

Човекът се наклони по-близо, държеше нещо в ръката си. Нож ли е? Даниел не можа да види, дебелите ръкавици закриваха по-голямата част от предмета.

Размърдай се, размърдай се.

Даниел успя да се изтласка напред, една стъпка, после втора, но страхът вкорави мускулите му. Той се препъна в снега и десният му крак се плъзна.

Когато се изправи, бе късно. Ръката с ръкавицата запуши устата му, Даниел долови мирис на спарен мухъл от ръкавицата, но и от маската — странна миризма на изгоряла гума, примесена с още нещо…

Нещо познато.

Преди мозъкът му да направи връзката, нещо прободе бедрото му. Пронизваща, остра болка. Мислите му се разсеяха и после съзнанието му се разпиля.

След няколко секунди помръкна.

Разположен на слънчево планинско плато над Кранс-Монтана, високо в швейцарските Алпи, „Лю Соме“ е продукт на въображението на швейцарския строителен предприемач Лукас Карон.

След осемгодишно усилено и старателно планиране и строителство един от най-старите санаториуми в града е готов отново да отвори врати, но като луксозен хотел.

Главната сграда е проектирана в края на XIX век от Пиер Карон, прадядото на Лукас. Прочута е по целия свят като център за лечение на туберкулоза, преди появата на антибиотиците да наложи преобразяването й.

По-късно сградата получава международно признание за новаторската си архитектура и спечелва на Пиер Карон посмъртно швейцарската награда за изкуство през 1942 г.

Съчетаваща изчистени линии с импозантни панорамни прозорци, плоски покриви и недекорирани геометрични форми, един съдия описва сградата като „революционна — проектирана, за да изпълнява функцията си на болница, докато също така създава плавен преход между естествения пейзаж навън и художественото оформление вътре“.

„Време беше да вдъхнем нов живот на тази сграда — каза Лукас Карон. — Бяхме убедени, че с правилната визия можем да създадем хотел, който отдава почит на богатото си минало.“

Под ръководството на швейцарската фирма „Льометр“.

— Устойчива архитектура“ беше събран екип, който да обнови сградата и да добави модерен спа център и център за развлечения.

Изискано реновиран, „Лю Соме“ ще използва иновативно естествени, местни материали като дърво, плочи и камък. Елегантният модерен интериор на хотела не само ще отразява зрелищната гледка отвън, но и ще черпи елементи от миналото, за да създаде нов разказ.

„Това несъмнено ще бъде бисерът в короната на онова, което вече е един от най-красивите курорти в света“ — заяви Филип Фолкем, главен изпълнителен директор на туризма в кантона Вале.

За запитвания от страна на медиите, моля, свържете се с „Леман Пиар“, Лозана.

За общи въпроси и резервации, моля, посетете www. lesommetcransmontana.сh.