Санаториумът

74

Елин се изправя на крака и паникьосано отстъпва няколко крачки назад.

Отново е сгрешила. Всичките й теории и идеи за Лукас и Айзак са погрешни.

Очите й се отместват към въжетата, които висят свободно около китките и глезените на Марго. Тя не е била завързана здраво. Възлите са били хлабави, за да се освободи.

Всичко това е… постановка.

— Ти, ти си го направила.

Елин едва изрича думите. Главата й тежи като олово, объркана и смутена.

Марго не отговаря, само гледа Елин. Очите й са безизразни, неразгадаеми.

В гърдите на Елин се надига страх. Няма следа от непохватната несигурна жена, с която Елин се запозна преди няколко дни — прегърбена, засрамена от тялото си. Сега Марго е изправена в целия си ръст, повече от метър и осемдесет. Силата и мускулатурата й се виждат ясно.

Възможно е, нали? Тя може да го е направила. Отвлякла е хора. Убила ги е.

Марго протяга ръка, взима телефона и го насочва към лицето на Елин. Светлината я заслепява и зашеметява.

Къде е Уил?

Елин се опитва да примига, за да притъпи яркия лъч.

— Да — най-после отговаря Марго. — Аз бях.

Гласът й е студен и безчувствен, лишен от всякаква топлина.

— Никой не те е отвличал, нали? Това беше капан, както и съобщението от Лори. Ти си планирала всичко.

Мислите на Елин се връщат назад и се завъртат около събитията през последните няколко дни, опитвайки се да намерят връзката.

Имаше ли нещо вярно от онова, което й каза Марго?

Отношенията между Айзак и Лори? Кавгата между Лори и Лукас? Елин беше толкова лековерна. Погълна лъжите на Марго, без да си зададе въпроси.

Марго разчита правилно колебанието й и на устните й заиграва лека, студена усмивка.

— Не се тревожи. Ти направи същите грешки, които би направил всеки — човешки грешки. Егото винаги печели. Всеки притежава тази слабост — желанието да знае най-много, да бъде героят, онзи, който ще спаси света. Затова си избрала тази професия.

Въпреки шока и страха, Елин чувства прилив на гняв.

Как се осмелява Марго да я съди? Да й говори така, сякаш я познава?

Марго пристъпва още една крачка към нея.

За пръв път Елин вижда нож в ръката й. Острието проблясва на светлината на фенерчето. Тя чувства, че по гърба й избива пот и между лопатките й бавно се стича тънка струйка.

Мислите й трескаво препускат в главата. Къде е Уил? Какво прави?

— Не разбирам — Елин се опитва да печели време. — За какво е всичко това?

— Истината — гласът на Марго е като на робот. — Това място е отровно. Не трябваше да го отварят отново.

Тя пак пристъпва крачка напред и вече е само на няколко сантиметра от Елин.

— Съжалявам. Ти не трябваше да си замесвана.

Елин се сковава. Прагматичността на Марго е смразяваща дори в състоянието й на повишена емоционалност. Тя е студена, механична. Елин е пречка, която трябва да бъде премахната.

— Марго, не е необходимо да става така. Не е нужно да нараняваш мен или някой друг. Можем да сложим край, сега и тук.

Но Марго сякаш не я чува. С едно-единствено плавно движение тя вдига високо ръката, в която държи ножа. Лицето й е безизразно. Марго е като автомат, нищо не може да я спре.

Елин се дръпва назад. Дишането й е повърхностно. Главата й започва да се върти.

— Моля те, Марго, недей…

Марго се хвърля към нея. Движението е рязко и решително. Острието разсипа въздуха.

Елин се извива настрана и ножът минава на сантиметри от лицето й.

Неуспехът не отказва Марго. Тя се хвърля напред и с лекота преодолява разстоянието, което се е отворило между тях.

И в същия момент Уил пристъпва към действие — неясно, размазано движение.

Той скача към Марго и я блъска настрана. Телефонът рикошира от ръката й и изтраква на пода.

Този път помещението потъва в пълен мрак.

Настъпва тишина и после Елин чува силен удар, глухо тупване на нещо, което пада на пода.

Уил и Марго се боричкат — движение, сумтене, пъшкане, звук от разкъсване на плат. Тихо изохкване. Още едно, по-леко тупване. Нещо се плъзга по пода.

Само след няколко секунди се разнася друг звук — тежки стъпки в мрака и затруднено дишане.

Сърцето на Елин подскача и в стомаха й плъзва страх.

Тя веднага разбира, че стъпките не са на Уил.

Уил не би избягал. Уил не би я изоставил.

Всичко, което я крепи до този момент, се разпада. Изведнъж я завладява ужас.

— Уил! — гласът й е пронизителен и несдържан. — Чуваш ли ме?

Той не отговаря.

Елин веднага се досеща, че това не е защото Уил не иска да отговори.

Не може. Той не може да отговори. В главата й се завърта само една мисъл — Уил не може да отговори.

Марго беше права — Елин искаше да реши този случай, да укрепи егото си, и докато го правеше, изложи на опасност Уил.

Тя се изправя на колене и плъзга ръце по пода, търсейки телефона. Секундите се удължават и се превръщат в минути.

Най-после пръстите й откриват телефона и се увиват около него.

Работи ли все още фенерчето?

Елин включва екрана и натиска иконата на фенерчето, което светва. Тя веднага вижда Уил, който е само на метър и нещо пред нея. Лежи на една страна и е притиснал с ръце стомаха си. Около него се разстила нещо тъмно, сянка…

Но не е сянка.

В гърдите на Елин се отваря бездна. Кръв.

Тя запълзява към Уил и после спира. Ами ако Марго все още е тук и се крие в мрака?

Тя осветява наоколо с фенерчето.

Марго я няма.

С натежали крайници Елин се промъква още няколко сантиметра и спира до Уил.

— Уил — езикът й е надебелял в устата. — Тук съм.

Тя слага фенерчето на пода до него. Вижда раната — тясно дълбоко разрязване на няколко сантиметра под пъпа.

Елин притиска треперещата си ръка върху раната и се опитва да спре потока кръв.

— Всичко ще бъде наред, Уил. Ще се оправиш.