Санаториумът

17

— Айзак… — започва Елин и гласът й раздира странната тишина. — Ако това е някаква нелепа шега…

Правил е такива неща като дете. За него няма граници, прави всичко възможно, за да предизвика реакция.

— Не е — очите му се приковават в нейните. — Когато се събудих, Лори я нямаше — лицето му е бледо и под очите има тъмнолилави торбички.

— Може да е отишла да плува или в спортната зала — предполага Елин. — Хотелът е огромен, има много места, където може да бъде.

— Проверих, никой не я е виждал. Не й е присъщо да ходи някъде, без да ми каже — Айзак дръпва стол и сяда. — Намерих това близо до нашата врата — той изважда нещо от джоба си и го слага на масата пред Елин.

Колие.

Изящно преплетените златни халкички на верижката се разпиляват върху масата. Елин се вглежда и съзира малката златна буква „Л“ в средата.

— Може да е паднало.

— Виж — настоява Айзак, — верижката е скъсана. Случило се е нещо.

— Какво например?

Завладява я познат прилив на раздразнение. Елин е забравила неумолимото му търсене на внимание и безкрайното въртене от една драма към друга.

— Не знам, но тя би усетила, че верижката се къса и щеше да спре и да я вземе, ако е могла. Колието е подарък от Корали, специално е — Айзак се колебае. — Като колието на Сам за теб…

Ръката на Елин машинално се вдига и докосва медальона. Майка й поръча да го направят няколко години, след като Сам умря — това бе късметлийската му кука за раци, изваяна от сребро.

— Какво искаш да кажеш?

— Лори, изглежда, е бързала толкова много, че не е имала време да вземе колието, или не е могла…

— Може би.

До Айзак се появява сервитьор.

— Кафе?

Айзак кимва отривисто.

— Чисто, моля.

— Вероятно е отишла на разходка — казва Уил, дъвчейки. — Времето се пооправи.

— Може би, но защо не ми е оставила бележка? Нещо не е наред, знам го, Лори не би тръгнала някъде, без да се обади.

Безпокойството му е заразно. Сърцето на Елин също се блъска в гърдите, въпреки че Айзак вероятно реагира прекадено емоционално. Защо предполага, че Лори е изчезнала? Има множество вероятни обяснения къде би могла да е.

После Елин си спомни сцената от снощи. Лори говори по телефона навън, както и ожесточеното, ядосано изражение на лицето й.

— Кога я видя за последно?

— Снощи. Бяхме в леглото и четяхме. Угаси лампата към единайсет.

— Не чу ли нищо през нощта? Някакъв шум?

Уил я поглежда изненадано. Никога не я е виждал такава. В работен режим. И Елин се изненадва. Една година е в отпуск, но рефлексът да задава въпроси и да събира информация все още е жив.

— Нищо — отговаря Айзак.

Сервитьорът се връща с каничка кафе и я слага на масата пред тях. Парата се вие вълнообразно към тавана.

— Виж — казва Елин, — в работата ми непрекъснато се сблъскваме с такива неща. Хората изпадат в паника, защото някой го няма, и се тревожат, защото това не му е присъщо, но обикновено има обяснение — някакъв спешен случай, приятел, нуждаещ се от помощ…

— И тръгват, без да оставят бележка? Без да се обадят? — подигравателно пита Айзак и в тона му прозвучава острота. — Я стига, вие току-що пристигнахте. Имахме планове за днес.

Елин отново се замисля за Лори, която крачеше навън и говореше по телефона и запаленият край на цигарата й танцуваше лудешки в нощта.

— Нямаш представа къде може да е Лори, така ли?

Лицето на Айзак помръква.

— Не.

Той налива кафе в чашата си. Вдигащата пара течност се разплисква отстрани и покапва по масата.

— Взела ли е телефона си? Дрехи? — Елин мисли, че ако това е случай на изчезване, първо трябва да установи дали е спонтанно или планирано.

— Нищо. Нито телефона, нито чантата — Айзак взима салфетка и попива течността. — Елин, дрехите й са в стаята, тоалетните принадлежности… Не е взела нищо. Човек едва ли оставя всичко, ако смята да замине.

— Виж — казва тя, подхождайки внимателно, — понякога хората наистина заминават. И оставят нещата си. Това не е нечувано — Елин се поколебава, без да е сигурна как точно да се изрази. — Айзак, случи ли се нещо снощи?

— Не.

Нещо в интонацията му я кара да се напрегне. Той крие нещо от нея.

— Айзак, моля те, трябва да бъдеш откровен.

Ъгълчето на салфетката е мокро, цветът на кафето — бледо, мътно кафяво.

Айзак кимва.

— Снощи Лори беше разстроена, предположих, че е от стрес, защото те видя отново, но сега си мисля, че е било нещо друго — той се намръщва. — Тя беше унесена, замислена… Приготвях се за вечерята, а Лори излезе от банята и обяви, че няма да дойде, възникнало нещо. Ядосах се и казах, че каквото и да е, трябва да го отложи, защото сме се уговорили да вечеряме заедно с вас.

— Значи си смятал да дойдеш? — Елин се старае гласът й да звучи равнодушно, но отбелязва, че Айзак не се извинява.

— Да, но исках и Лори да дойде — той потърква очи. — Не знам, може би трябваше да дойда сам, но това беше първата ви вечер тук. Скарахме се и нещата ескалираха. Лори е твърдоглава, заинати ли се за нещо…

— Каза ли ти какво смята да прави?

— Не, и това ме вбеси, каза само, че е нещо, свързано с хотела.

— Работа?

— Последните няколко месеца Лори работи непрекъснато — Айзак изпива кафето си и става. Тялото му е напрегнато и свито. — Ще позвъня на приятелите й, семейството и съседите в Сиер. Щом е възможно Лори да замине, без да вземе нещата си, струва си да опитам.

— Сигурен ли си, че не искаш първо да хапнеш нещо?

Айзак не отговаря, вече е тръгнал.

Уил изчаква, докато Айзак се отдалечи, и поглежда Елин.

— Ти каза, че това пътуване няма да бъде гладко — думите са изречени лековато, но тя долавя напрежението, Уил разрязва парче сьомга в чинията си.

— Лори вероятно е в хотела, Уил. Скарали са се с Айзак и тя може би пие кафе в някой тъмен ъгъл на салона и се крие.

— Ти така ли би постъпила с мен? — Уил пъха в устата си розово парче сьомга. Лицето му е безизразно. — Ще ме накажеш, като се криеш?

— Уил, не се шегувай.

Той се усмихва.

— Съжалявам — следва дълго мълчание. — Мисля си, че е твърде рано, не е ли така? Твърде рано е Айзак да заявява, че се е случило нещо.

— Ами снощи? Лори говореше по телефона пред нашата стая. Ако е изчезнала, може да има връзка.

Думите й увисват без отговор, Елин се упреква, защото това е предположение, не знаят нищо. Но е напомняне защо не би трябвало да работи, не е готова. Тези догадки и прибързани заключения са погрешни.

— Елин, той вече те изнерви — Уил прехапва устни.

— И какво предлагаш да направя? Да не обръщам внимание на думите му? — Елин стиска по-силно чашата с портокаловия сок и връхчетата на пръстите й побеляват.

— Не, но мисля, че това са глупости. Спречкали са се и сега ти понасяш удара.

Не отговаря. Вдига глава и вижда Айзак на вратата, гледа го как излиза, силуета му, големите крачки, леко кривите му крака. Походката му е толкова позната, че Елин изпитва болка, връхлитат я спомени, като мехурчета, които свободно изскачат на повърхността.

Небе, бягащи облаци, черни птици, прелитащи като стрели…

И после кръв, винаги кръв.

Уил я поглежда.

— Не знам дали го съзнаваш, но изглеждаш по един определен начин, когато видиш Айзак.

— По определен начин? — сърцето й пулсира в ушите.

— Уплашена — Уил отмества чинията си. — Всеки път, когато го видиш, изглеждаш уплашена.