Санаториумът

36

Мускулите на Елин се стягат. Сцената около нея изглежда странно далечна и ту се фокусира, ту се замъглява.

— Трябва да я извадим от водата. Да се опитаме да й направим изкуствено дишане.

Едва след няколко секунди осъзнава, че е чула собствения си глас. На автопилот. Спокоен. Овладян. Съвсем различен от онова, което чувства.

Но преди да помръдне, една ръка я дърпа за рамото. Някой грубо се вмъква между нея и Сесил. Стъпките му разритват сняг в широка дъга.

— Тя е, нали? — гласът е тънък и пронизителен, паникьосан.

Айзак.

— Дръпни се… Дръпни се… — ръката му все още държи рамото й и я блъска. — Искам да видя дали е тя.

Айзак вече пристъпва пред нея. Изражението му е безумно. По бузите му са избили червени петна.

Елин се спуска към него и се опитва да го хване.

— Айзак, недей…

Но вече е късно. Ръката й не успява да достигне якето му и улавя въздуха. Той обикаля около басейна, като се подхлъзва в снега на всеки няколко крачки. Само на един-два метра е от водата.

— Айзак, моля те…

Той не й обръща внимание, съблича якето си и изритва обувките си. Гмурка се във водата с оглушителен плисък. Във въздуха се разпръскват дъги от капки.

Осветлението на тавана все още примигва.

Светло, тъмно.

Тъмно, светло.

Елин съзира само откъслечни гледки — неясния силует на Айзак, зловещо уголемен от изкривяването във водата, докато се гмурка към дъното на басейна.

Трудно й е да диша. Паниката я сграбчва за гърлото и заплашва да я обсеби.

След няколко минути Айзак плува към повърхността, по гръб. Ръцете му са увити около замъглените тъмни очертания на тялото на Лори.

Дано тя да е добре. Моля те, Господи, дано е добре.

Айзак стига до повърхността на басейна. Косата му е залепнала за челото на тъмни разкривени кичури. Задъхан е и гърдите му бързо се повдигат и отпускат.

— Ще помогна — чува се гласът на Уил зад гърба на Елин.

Дори не е забелязала, че той е тук.

Уил коленичи до водата, навежда се, издърпва Лори от ръцете на Айзак и я слага на дъсчения под до Елин.

Тя за пръв път вижда тялото, обърнато по гръб.

Елин отскача назад — дълбоко интуитивна реакция.

На лицето на Лори е пристегнат черен противогаз.

Не, не е противогаз. Няма филтър. Вместо него има дебел, оребрен маркуч, спускащ се от носа до устата.

Уил прикляка до тялото, обръща го на една страна и дърпа маската. В движенията му има прецизност и отчаяна неотложност.

Маската е свалена.

Елин се втренчва в разкритото лице. По бледата кожа се стичат капчици вода. Дъхът й рязко секва в гърлото.

Не е Лори.

Жената, която и да е тя, има подобна коса, телосложение и дрехи, но не е Лори.

Уил полага главата й назад и се приготвя да й направи изкуствено дишане, но Елин без съмнение знае, че е късно.

Зелените очи на жената са отворени, със замъглен, мъртвешки втренчен поглед и устните й са леко разтворени.

Елин обаче се навежда и допира пръст до шията й, търсейки пулс. Няма.

— Уил — тихо казва тя. — Жената е мъртва.

Сигурна е обаче, че не е умряла отдавна. Трупното вкочанясване обикновено настъпва между два и шест часа след смъртта, а жената все още не е в това състояние.

Елин не е експерт, но знае, че топлината на водата вероятно е скъсила този период и че жената е мъртва най-много от един-два часа.

Айзак не е помръднал и клечи до безжизненото тяло. От кожата му капе вода.

Елин наблюдава реакцията му. Той наистина помисли, че жената е Лори. Не можеш да подправиш такава реакция.

Изводът е ясен — Айзак наистина не знае къде е Лори. Не може да е замесен в изчезването й.

Елин отмества поглед към китките на жената, които са увити с тънко, плетено въже.

Била е завързана.

И после очите й съзират нещо друго — някои от пръстите на жената липсват. Един на лявата ръка и два на дясната. Елин неволно потреперва.

Уил проследява погледа й с опулени очи.

— Ще заведа Айзак вътре да се изсуши и преоблече.

Елин се приготвя да отговори, когато чува глас.

— Това е Адел — казва Сесил зад гърба й с монотонен, безизразен глас. — Една от камериерките.

Елин хвърля поглед през рамо и вижда, че групата зад нея се е увеличила на четирима-петима служители на хотела.

Едната хлипа, а останалите тихо разговарят, стрелкайки очи към трупа.

Елин трябва да направи нещо. Да поеме контрола.

Това… вероятно е местопрестъпление, а вече е замърсено. Снегът около басейна е осеян с отпечатъци от стъпки, някои размазани, други вече затрупани от наскоро навалял сняг.

Елин се обръща към трупа. Върху лицето, дрехите и маската се трупа сняг. Дъхът й отново секва от гледката. Животът на Елин сякаш е спрял и всяка клетка в тялото й е в ступор.

Част от нея иска да избяга и да забрави, но знае, че този момент е повратна точка. Сега или никога. Ако не може да помогне сега, в такава отчаяна ситуация, когато никой друг не е квалифициран да го направи, тогава вероятно никога няма да може.

Тя се изправя с лице пред малката група.

— Мога да помогна. Аз съм полицай — колебливо казва Елин.

Те не вдигат очи.

Тя събира мислите си и повишава тон:

— Аз съм полицай. Моля, отдръпнете се. Това може да е местопрестъпление. Не бива да унищожаваме уликите.