Санаториумът

75

Елин не може да сравни бледата фигура с Уил, когото познава. Няма искра, нищо от обичайната му страст към живота и едва сдържаната енергия, която постоянно заплашва да се освободи. Тя не е сигурна дали въображението й не й играе номера, но дишането му звучи накъсано и неравномерно.

Елин бавно пристъпва към него, протяга ръка и я слага върху неговата. Ръката му не помръдва. Уил не реагира на допира на пръстите й. Дъхът й секва, докато го гледа.

Главата му е обърната наляво и тъмнорусата му коса е разпиляна на възглавницата. Лицето му е изгубило цвета си и познатите бръчици са изгладени и отпуснати, има лилаво охлузване и множество малки контузии.

Високо над кръста му е дръпнато одеяло, което закрива раната. Дълбока е, но ножът не е засегнал главни органи и артерии.

Когато качиха Уил в стаята, Сара, обучена медицинска сестра, се погрижи за него старателно и вещо. Почисти раната, превърза я и му даде болкоуспокояващи, които взеха от стаята на ски патрула, но Уил се нуждае от истинско лечение — антибиотици и наблюдение на състоянието, — при това скоро.

Елин се вцепенява. Дишането му отново се променя — става тежко и хриптящо, — последвано от неравномерния ритъм отпреди. Животинският звук отключва нещо в нея — паника. Тя е виновна за всичко. Отговорността е нейна.

Въпреки уверенията на Сесил и Лукас, че нямало как Елин да предвиди участието на Марго, тя знае, че не трябваше да въвлича Уил. Елин го изложи на опасността.

Тя отстъпва назад от леглото и присвива очи. Надява се, че като смени ъгъла, сцената ще бъде различна.

И наистина става така. Времето се връща назад. Но не за Уил, а за Сам.

Елин си спомня как го видя да лежи по същия начин до скалния вир. Сам изглеждаше както винаги — бяло, кльощаво тяло и сплъстена светлоруса коса, — но в него имаше нещо празно, сякаш в тялото му беше влязло някакво гладно същество и беше извадило всичко.

Тя помни, че й стана горещо и после се ядоса. В детския си егоизъм Елин очакваше повече, изражение на лицето му — някакъв знак, че той е тъжен, че си е отишъл и я е изоставил, — но нямаше нищо. Само празнота. И сега е същото с Уил.

Раменете й започват да се тресат.

— Той ще се оправи. — Айзак хваща ръката й. — Измъкнахме го навреме.

На косъм, мисли си Елин и в съзнанието й пробягват образи — размазаната кръв по ръцете й, подът. Как се обажда на Айзак и хлъзгавите й пръсти шарят непохватно по телефона.

Не помни подробности какво се случи после, само фрагменти от отделни картини — Сара се грижи за раната на Уил върху мръсния под, служители от персонала се суетят около него, постоянен кръговрат на тела; указания, извикани на висок глас.

— Елин, веднага щом дойдат тук, парамедиците ще го закарат в болница. Уил ще се оправи — Айзак се опитва да улови погледа й, но тя отмества очи встрани.

Не може да престане да мисли за случилото се и в главата й се въртят едни и същи думи: Уил пострада заради мен. Заради онова, което направих аз.

Той искаше да дойде с нея и да я пази, а тя го разочарова.

— Аз му причиних това, Айзак. Втурнах се слепешката. Уил ме предупреди…

— Елин, недей. Не си знаела за Марго. Тя е заблудила не само теб, но и всички останали.

— Знам, но аз въвлякох Уил в това приключение, в непредсказуема ситуация. Скапано гадже съм. И не е само това — обърквам нещата, откакто сме заедно. Държа го на една ръка разстояние, не му позволявам да се доближи — гласът й потреперва. — Ами ако с него се случи нещо? Ако състоянието му се влоши? Не съм му казвала за чувствата си към него, не и както е редно.

Елин млъква и притиска с пръсти слепоочията си.

Усеща нещо странно в главата си — вихрушка от емоции, които се кръстосват и не успяват да се взривят.

Айзак я гледа. На лицето му са изписани смущение и страх. Айзак, който винаги има готов отговор за всичко, се бори. Собствената му скръб отразява като огледало нейната. И той не може да се справи с нея и рухва.

Устата му се раздвижва и започва да образува думи, но не излиза нищо, или Елин не ги чува. Има някакво странно разстояние. Светът се смалява до главичката на карфица — познат втечнен мрак. Въздухът в дробовете й се заменя с нещо по-гъсто и по-тежко — камък, който се търкаля.

— Не мога да го направя, Айзак. Не мога.

Дишането й е накъсано, затруднено, повърхностно. Елин се мъчи да се съсредоточи върху картината на стената, абстрактните щрихи боя, но линиите не се изясняват.

— Елин? В теб ли е инхалаторът?

Тя затваря очи. Тъмнина. Усеща бързо движение, ръка в джобовете й и после до устата й. Твърда пластмаса до устните и зъбите.

— Вдишай.

Изведнъж в устата й нахлува хладен аерозол.

След няколко секунди гърдите й се отпускат и дишането й става по-леко.

Главата й все още е замаяна. Елин се обръща към Айзак.

— Съжалявам, аз…

— Всичко е наред — той слага ръка на рамото й и леко я бута назад върху дивана. — Нямах представа, че астмата ти е толкова сериозна.

Елин се надига. За няколко кратки секунди се замисля дали да не легне, но знае, че не може. Лъжи, и още лъжи. Не може да продължава така.

— Айзак, това… не е изцяло астма. Да, имам я, но е овладяна. Получих пристъп на паническа атака. Тази година се влошиха, откакто почина мама, и след онзи случай в работата, за който ти разказах — тя посочва инхалатора в ръката му.

— Това помага, но в известен смисъл е реквизит. За подкрепа и успокоение.

Той я поглежда. Погледът му е пронизителен, не трепва.

— Кога започна това?

— След Сам. Ти беше прав, когато каза, че аз винаги търся отговори. Това е заради Сам. Всичко произтича от него. Във всеки случай, по който работя, търся отговори, но винаги се връщам към Сам. Искам да знам какво се е случило, истината, за да мога да продължа по-нататък.

Думите се изливат забързано, като порой. Думи, които Елин иска да изрече толкова отдавна. Айзак издава звук на раздразнение. Поглежда я. Очите му са зачервени, кръвясали.

— Елин, моля те, престани. Не го прави.

— Кое?

— Безкрайно да връщаш нещата към онзи ден. Дори сега, когато Уил е в това състояние — той посочва към леглото. — Сам умря и не можем да направим нищо. Смяташ ли, че и аз не мисля непрекъснато за него? Гледам негови снимки и искам да го докосна физически, да го извадя и отново да го направя реален, но това никога няма да стане. Той не е тук. Трябва да го приемеш. И да продължиш по-нататък.

— Айзак… — Елин млъква стъписана. Как може Айзак да възприема този арогантен тон, когато всичко се свежда до него?

— Какво? Вярно е. Не понасям да те гледам такава. Ти си бледа сянка на онова, което беше преди. Никой не те обвинява, Елин. Абсолютно никой. Не исках да го казвам, но мисля, че се нуждаеш да го чуеш.

Тя се втренчва в него.

— Да обвиняват мен? За какво? — гласът й е пронизителен.

— Всичко е заради теб, Айзак. За онова, което си направил на Сам в онзи ден. Това ме дърпа назад.

— Аз? — заеква той.

— Виждам проблясъци. На онова, което се е случило в действителност. Ти, ръцете ти, облени в кръв. Ти си го направил, нали? Убил си го. Вие се скарахте и нещата са отишли твърде далеч.

Сега думите се изплъзват с лекота от устата й, грозни, заредени с отвращение и гняв — всичко, което е крила толкова дълго.

— Не — гласът му потреперва. Айзак я поглежда в очите. Чертите на лицето му са изопнати. — Както казах, нека не говорим за това сега — той поглежда към леглото. — Не и когато Уил лежи ранен.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно. Искам да знам, Айзак. Искам да ми разкажеш какво точно се случи.

Мълчание. Изминават няколко мъчителни минути. Гърлото на Елин пулсира, задръстено от още думи. Още въпроси.

— Хайде — тя грубо го хваща за рамото. — Може да започнеш с първата лъжа. Не си отишъл до тоалетната, нали? Бил си там, със Сам.

И тогава Елин забелязва нещо странно в очите му, нещо, от което я пронизва леден страх.

Съжаление.

Не се връзва, паникьосано си мисли тя. Айзак би трябвало да е тъжен, да се разкайва, дори да се оправдава, но не и да съжалява… нея.

Той я поглежда. Очите му са замъглени, тъжни.

— Добре — казва накрая Айзак. — Искаш истината, нали? Аз не бях там, когато Сам умря, Елин. Той беше с теб, не с мен.