Санаториумът

87

Плъзгащите се врати се отварят и Елин изскача във вихрушката от гъст сняг.

Леко задъхана, тя пристъпва по дървената пътека. Не е престанала да бяга, откакто излезе от кабинета на Лукас.

Елин спира, присвива очи и оглежда района пред себе си. Покривалото на басейна е дръпнато. Водата е отблъскваща, неприятно ярка над прожекторите на дъното. Във въздуха змиевидно се вият талази пара, но докато прииждат и спадат, Елин съзира фигура до главния басейн.

Лукас. Тя беше права. Знаеше, че ако той не е край вътрешния басейн, ще бъде тук.

Лукас обаче не е сам. Всички заключения, до които е стигнала Елин, са верни.

Тя тръгва, газейки в снега. Снежинките се забиват в лицето и очите й като мънички пухкави куршуми. Приливът на адреналин се засилва и я прави непохватна, краката й затъват в мекия сняг. Елин трябва да премести тежестта си назад, за да не се подхлъзне.

Най-после стига до главния басейн. Лукас седи прегърбен на шезлонг в отсрещната страна вдясно. Опитва се да обърне глава към нея, но движението му е като на кукла, рязко. Очите му се завъртат и разкриват белезникави кръвясали еклери.

Закъснях ли?

Елин се забързва, минава покрай басейна и стига до него.

— Всичко е наред, той се съвзема — Сесил се е навела над него и се опитва да го изправи. Държи се като медицинска сестра — грижовно, майчински, — но Елин не се заблуждава.

— Зарежи преструвките, Сесил — гласът й е бавен и спокоен. Непринудените й думи излъчват увереност, каквато Елин всъщност не чувства. — Знам, че си ти. Ти си действала заедно с Марго, не Лукас.

Сесил я поглежда замислено и смръщва чело.

Тя отговаря със същия преднамерено бавен тон като на Елин, но примесен със снизхождение, сякаш говори на дете.

— Не. Намерих го тук в това състояние. Опитвам се да му помогна.

Елин веднага разбира, че Сесил е избрала погрешна реакция. Изправена пред обвинение, Сесил би трябвало да е стъписана и вбесена, в отбранителна позиция, но не и това добре дозирано превъзходство.

Издава я.

От Лукас се изтръгва някакъв звук, дълбок и гърлен.

Елин се вглежда в него. Той е сменил позата си и сега се вижда лявата страна на лицето му. Челото над веждата е лепкаво от кръв, която се е съсирила на слепоочието. Кожата му е бледа и влажна или от пот, или от снега. Елин се прокашля, устата й е пресъхнала, няма слюнка.

Трябва да печели време.

— Знам, че си ти, Сесил. Ти се издаде. Беше умна, но само до последните няколко минути.

Изражението на Сесил е неразгадаемо.

— Издала съм се? — повтаря тя.

— Да. Онова, което каза в кабинета на Лукас. Отсега нататък ще правя каквото искам. Да върви по дяволите всеки, който се изпречи на пътя ми. Този израз… осъзнах, че съм го чела някъде. В блог, протестиращ срещу строителството на хотела. Някой беше написал, че Лукас е употребил същите тези думи. Същият коментар имаше и в „Туитър“.

Елин се поколебава.

— Ти си писала срещу собствения си брат, защото за това става въпрос, нали? За него.

Думите се разнасят из пространството между тях, но сякаш не намират Сесил. Тя изглежда неуязвима за тях, недостижима.

— Израз? — лицето й се изкривява в мимика на недоверие. — Обвиняваш ме заради някакъв си израз?

— Не е само това — Елин се изправя в пълния си ръст. — Долових миризма на хлор върху маската в кабинета на Лукас. Долових я на места, където не би трябвало да бъде… когато открих Лори в асансьора и когато ме нападнаха на стълбището на мансардата, но едва днес разбрах какво означава. Ти плуваш всеки ден, нали?

Сесил я поглежда мълчаливо, вятърът развява косата около лицето й. Все още не показва никакво чувство.

— Затова предположих, че ще доведеш Лукас тук, при басейна. Това е твоята зона на комфорт, нали? Единственото място, където се чувстваш като у дома си.

— Не знам за какво говориш — гласът на Сесил е монотонен. — Всичко, което казваш, са догадки, нищо повече.

— Не. Бях права за онова, което казах преди малко, нали? Не става дума само за хотела и миналото му като санаториум, а е лично. Между теб и Лукас. Той е направил нещо, което ти не можеш да му простиш. Нещо, което те е накарало да потърсиш отмъщение.

— Не, аз…

Елин долавя слабост и продължава:

— Случилото се, всички, които ти уби, да, беше хитро. Направи го така, че да изглежда сякаш е за санаториума, за миналото, но не е така — тя приковава поглед в Лукас. — Заради него е, нали? Той е започнал всичко това.

Сесил отстъпва крачка назад и сега вече фасадата й се пропуква. Тя трепва, но после веднага се овладява.

— Не, виж, аз…

Елин тръгва към нея. Ботушите й затъват дълбоко в снега.

— Какво направи Лукас, Сесил? Кажи ми какво направи той?

Лицето на Сесил помръква. Чертите й се изкривяват, сякаш някой ги е стъпкал. Дълбоко от гърлото й се изтръгва странен звук на огорчение.

— Не става въпрос какво е направил, а какво не е направил. Всичко това започна не с Лукас, а с Даниел. Даниел Льометр. Той ме изнасили.

Сесил посочва Лукас. Ръката й трепери неудържимо.

— Лукас знаеше и не направи нищо.