Санаториумът

88

Възцарява се напрегнато тягостно мълчание. Мълчание, каквото Елин не е преживявала, откакто е тук. Вятърът утихва и снегът за пръв път пада право върху земята.

— Няма ли да кажеш нещо? — Сесил стрелка поглед към Лукас.

Водата до нея проблясва и във въздуха се вие пара.

Той я поглежда изпод натежалите клепачи.

— Хайде, ти беше там в онази нощ, нали, Лукас? След купона за рождения ден на Даниел, в Сион. Тогава той навърши осемнайсет години. Ти ни закара, цялата група, в дома на Даниел. Пренощувахме там, всички, в дневната.

Тонът на Сесил е лишен от чувства, прилича на кънтяща пуста бездна.

Елин знае, че това е много е опасно. За разлика от страстната ярост, студеният горчив гняв като този не може да изтлее сам. Преминал е точката и се е втвърдил в нещо неразбиваемо.

— Не беше просто едно от онези клишета — продължава Сесил, — някой непознат да ме завлече в тъмна уличка… Даниел беше мой приятел. Беше твоят най-добър приятел. На практика член на семейството. Бях на шестнайсет, Лукас, хлапе.

— Сесил, недей… — последните му думи са неясни.

— Какво, Лукас? Не ти харесва да чуеш какво си пренебрегнал? — изражението й се втвърдява. — Даниел и аз се целувахме и се смеехме тихо, за да не събудим някого. И после той надигна роклята ми и разтвори краката ми. Опитах се да кажа „не“, но Даниел запуши с ръка устата ми и след това ме изнасили — Сесил поклаща глава самоупрекващо се. — Не направих нищо. Парализирах се. Точно обратното на онова, което мислех, че бих направила в такава ситуация. Просто го оставих да ме изнасили…

Лукас не откъсва очи от нея. Върху косата му се сипят малки снежинки.

— Когато Дани най-после се отдръпна от мен, аз обърнах глава към теб. Ти се преструваше, че спиш, но аз видях, че очите ти са отворени. Разбрах, че си буден и че си видял какво направи Даниел.

Лукас се прокашля.

— Не е така, Сесил. Знаеш, че не е така.

— Така е, Лукас. Звучи невероятно, нали? Ти не направи нищо. Не се опита да му попречиш. Мислех, че ще го сториш. На другия ден мислих само за това и се питах защо не го дръпна, но се опитах да те оправдая. Реших, че не си бил сигурен какво си видял или че не си искал да ме поставяш в неудобно положение.

Сесил пристъпва към него.

Елин се напряга. Въпреки студа, тя усеща, че на челото й избива пот.

— Не мислех, че това ще бъде всичко, Лукас. Чаках те да кажеш нещо, да ме попиташ какво се е случило и дали всичко е наред — Сесил се поколебава и после думите й придобиват друг ритъм, странен, автоматичен. — Бях планирала всичко — какво ще се случи, след като разговаряме, как ще отидем при родителите ни и ще кажем на полицията.

Лукас явно също бе доловил нещо неестествено в монотонния й механичен глас. Той се размърдва леко, опитва се да промени позата си и да се надигне по-високо, но опиатът, който му е дала Сесил, прави движенията му бавни и затруднени.

— Но това не се случи, нали, Лукас?

— Сесил, аз бях хлапе. И двамата бяхме хлапета. Не знаех какво точно се е случило и какво да направя.

— Не — погледът й се втвърдява. — Ти не беше хлапе. Едно хлапе може да излъже веднъж, но не и два пъти.

Тя се обръща към Елин.

— Няколко седмици по-късно събрах сили и казах на родителите ни.

Думите й са отривисти, точно премерени.

— Те са попитали теб, нали, Лукас? Знам, че са те попитали. Попитали са те и ти си излъгал. Престорил си се, че не си видял нищо.

Елин вижда първия проблясък на чувство и заедно с него съзира нещо в ръката на Сесил — нож. Лампите на тавана се отразяват в метала. Пръстите й се разтреперват при вида на оръжието и Елин трябва да ги свие в юмрук.

— След всичко, което направих за теб… всичките онези часове в болницата и после в училище. Подкрепях те и те защитавах от подигравките. Исках да направиш само едно нещо за мен, но ти не го стори. Не пожела да рискуваш.

Изражението на Лукас се променя от рязко нервно трепване във вина. Кръвясалите му очи обхождат лицето на Сесил и после той навежда глава.

— Съжалявам.

— Не — решително казва Сесил и стиска по-силно ножа. Кокалчетата на пръстите й побеляват. — Извинението няма да свърши работа сега, Лукас. Защото ти не ме защити и не каза истината. Мама и татко се опитаха да потулят цялата история. Мислеха, че има „обяснение“.

Тя иронично завърта очи.

— Знаеха, че аз харесвам Даниел, затова така и не разбрах дали просто не ми вярват, или избраха лесното решение. Предпочетоха да не клатят лодката, защото бяха приятели със семейството на Даниел и той беше златното момче на татко. Само казаха, че всичко е свършило, че понякога се случват лоши неща и че няма смисъл да мисля за това и да се разстройвам.

Сесил разтяга устни в ледена усмивка.

— Дори когато установих, че съм бременна, те ми казаха да не се тревожа. Направих аборт и това беше всичко в техните очи.

Лукас затваря очи и обляга глава назад на шезлонга. Елин знае защо го прави — усеща вина. Той се опитва да блокира вината си и Сесил.

— След това нещата вече не бяха същите.

Сесил си поема дъх.

— Когато се опитвах да плувам, с всеки замах виждах лицето на Даниел, който застрашително надвисва над мен. Всяка негова пора, всяка луничка. Тялото му притиска моето и доказва, че е по-силно от мен — тя замълчава за момент. — Това ме караше да се чувствам… мъничка. Че всичката сила, която имах в басейна… е въображаема. Нищожна в сравнение с неговата сила.

Сесил отново пристъпва към Лукас, като върти дръжката на ножа между пръстите си.

Очите му явно долавят движението и изведнъж се отварят.

— Така ме караше да се чувствам Даниел. Като нищожество.

Сесил вдига ръка. Показва с палеца и показалеца нещо има съвсем малко.

— Толкова малка… Човек, който не оправдава надеждите. Не можех да плувам добре. Състезанията, кариерата ми… приключиха.

— Но ти никога не си ми казвала за това… — Лукас все още изрича думите бавно и неясно. — Не знаех, че ти е въздействало.

— Ти не ме попита, Лукас. Не попита, защото беше по-лесно да извърнеш поглед. Даниел беше твой приятел и ти избра приятеля си пред мен.

Сесил млъква. Елин я наблюдава внимателно и усеща, че тя още не е приключила.

— Потиснах го, опитах се да живея нормално. Отказах се от плуването и отидох да уча хотелиерство в Лозана. Започнах да се убеждавам, че може да имам различно бъдеще и че животът ми няма да се определя от онова, което направи Даниел — Сесил ритва в снега на пода. — И тогава срещнах Микел. Година и нещо по-късно се опитах да забременея. Не стана. Направихме си изследвания и специалистът каза, че не мога да забременея. Получила съм инфекция след аборта… и вследствие на това съм безплодна.

Елин се изпълва с напрежение. Тонът на Сесил, неестествената последователност, дисциплината в думите й не вещаят нищо добро.

— И бракът ни започна да се разпада. Микел ме напусна осем месеца по-късно. Каза, че съм се променила, но аз знаех, че е защото съм увредена. Той искаше пълноценна жена, която функционира правилно.

— Трябваше да ми кажеш — обажда се Лукас. — Трябваше да ми кажеш всичко това.

Сесил обаче сякаш не го чува и продължава безмилостно.

— И тогава ти ми се обади, разказа ми за плановете си за санаториума и ме помоли да участвам — тя кимва мрачно. — Знаех, че това е шансът ми да потърся сметка на Даниел, да го накарам да признае какво е направил.

— Говорила си с него?

Лукас се размърдва на шезлонга. По лицето му се стича кръв, от веждата към бузата, но той не посяга да я избърше. Цялото му внимание е приковано в Сесил.

Тя се приближава още и застава до него. Позата й би изглеждала небрежна, ако не беше ножът в ръката й.

— Да. Няколко седмици, след като се върнах. Казах му, че ти си ме помолил да работя за теб и го попитах дали има нещо против.

— Какво отговори Даниел?

— Че не възразява. Не показа нищо. Дори не трепна.

Очите на Сесил помръкват.

— Знаеш ли, питах се дали изобщо се сеща за случилото се. Дали онова, което направи, го е измъчвало през годините, дали когато затвори очи нощем си спомня за мен, но когато го видях тогава, разбрах, че не е така. Разбрах, че Даниел никога няма да бъде подведен под отговорност, нито дори ще се почувства виновен. Той беше отхвърлил с пренебрежение случилото се и може би дори си беше внушил, че аз съм го искала, или пък не си го спомняше.

Сесил се двоуми.

— Така или иначе, Даниел ме унижи. Игнорира ме. Така, както са правили лекарите тук. Лекарите, на които хората са имали доверие, че ще ги излекуват — тя се обръща към Елин. — Ето, тук грешиш, че не всичко е заради санаториума и онова, което е ставало тук. Това място, тайните му… те са последната сламка.

Сесил отмества очи към Лукас.

— Ти й кажи, Лукас. Разкажи й истината за това място.