Санаториумът

37

— Обадих се на полицията. Ще дойдат. Аз… — Сесил млъква, приковала очи в трупа. Лицето й е намръщено. — Все си мисля, че може би трябваше да се опитаме да я съживим. Някак не е правилно, дори след като…

— Никой не можеше да направи нищо — тихо казва Елин и гледайки тялото на Адел, си мисли, че сега е още по-очевидно — скованата челюст и вратът, синкавият оттенък на кожата на лицето й.

Навежда се и я оглежда по-отблизо. Жената е горе-долу на годините на Лори, може би малко по-млада. Черното й пухено яке е със смъкнат цип и тениската й се е вдигнала нагоре, разкривайки слаб, мускулест торс.

Първоначалната й теория е правилна — трупното вкочанясване определено не е настъпило, значи Адел не е престояла дълго във водата.

Черната й коса е сплъстена и водата на повърхността вече замръзва в прозрачни късчета скреж, посипани със сняг. От устата й се стича белезникава пяна. Охлажда се в ъгълчетата и се втвърдява.

Елин знае какво означава това — пяната е смесица от слуз, въздух и вода, които се смесват по време на дишане. Присъствието й показва, че жената е била потопена във водата, докато все още е дишала, макар да не доказва категорично, че се е удавила.

Елин поглежда очите й, които са като живи и блестят. Няма бръчки, които да показват излагане на въздух след смъртта.

Погледът й се отмества към маската на пода. Кожата й настръхва. Черната гума вече е посипана със сняг, но уродливата й форма се вижда ясно.

Какво ли представлява?

Елин мрази маски от всякакъв вид — за Хелоуин, хирургични. Прикриването я ужасява. Не знае какво се спотайва зад маската.

— Тази маска… — Сесил проследява погледа й. — Знам я от архива. Използвали са ги тук, в санаториума. Помощно средство за дишане — тя вдига ръка към устата си и започва да гризе ноктите си.

Елин кимва. Какво означава това? Някаква игра, която се е объркала? Нещо сексуално?

Тя отново поглежда ръката на Адел. Въжето около китките й предполага, че е била хваната и държана някъде известно време. Имало е достатъчно време да ампутират пръстите й, мрачно си мисли Елин, докато оглежда малките остатъци, около половин сантиметър над кокалчето.

Нищо обаче не показва как Адел се е озовала във водата и какво се е случило, докато е била там.

Всички следи сочат, че се е удавила, но защо това се е случило толкова спокойно? Ако е била жива, когато е паднала във водата, защо никой не е чул нищо? Въпреки че ръцете й са били завързани зад гърба, тя вероятно би се носила по водата, мятала се е, разплисквала е водата и е имала време да извика за помощ.

Дори ако някой е държал главата й под водата, което изглежда малко вероятно поради липсата на охлузвания, пак би се вдигнал шум, но защо никой не е чул нищо?

И тогава Елин съзира малка, тъмна сянка на дъното на басейна, на няколко метра от мястото, където беше трупът на Адел. Със засилващо се чувство на безпокойство тя се изправя и насочва лъча на фенерчето към водата.

Торба с пясък.

Елин затаява дъх. Адел е била удавена с тежест.

Затова никой не е чул нищо. Някой е искал Адел да умре бързо. Ефикасно.

Изчезват всякакви остатъци от съмнения. Внезапното, остро прозрение я пронизва в гърдите.

Не е нещастен случай. Адел е убита.

Предумишлено убийство.

У Елин нахлува мрачен ужас.

Изпитва дори физическа болка. Един живот, отнет толкова насилствено. Множество други начини щяха да бъдат по-бързи и не толкова болезнени, но Адел е трябвало да страда.

Елин отново поглежда лицето й и изразът в очите на мъртвата жена придобива ново значение. Изражение на страх. На абсолютен ужас.

Била е уплашена, защото е знаела какво ще се случи.

Усещала е тежестта на торбата с пясък, която я дърпа надолу и как водата притиска маската, прониква вътре и стига до очите и устата й. Като обезумяла се е мятала на дъното на басейна и е използвала ценния въздух, който й е останал, за да се помъчи да се освободи. Сдържала е дъха си, докато може, и неволно е поглъщала вода, докато капка по капка са изместили въздуха от дробовете й.

Елин се обръща, леко се олюлява и се опитва да си събере мислите.

Кой би направил такова нещо и защо? Сигурно е имал достатъчно силен мотив.

Умът й започва да работи трескаво, обмисляйки следващите стъпки. С кого да говори. Какви въпроси да зададе. Но после осъзнава реалността. Напомня си, че случаят не е неин. Полицията ще дойде скоро. Трябва да го остави на тях.

Елин чува, че някой зад нея се прокашля.

— Моля, отдръпнете се — казва машинално тя. — Трябва да запазим чисто местопрестъплението.

Стъпките обаче се приближават.

Тя се обръща, готова да бъде още по-строга.

Лукас Карон.

Гневните думи на предупреждение отлитат пред критичния му изпитателен поглед.

Той е по-висок, отколкото изглежда на снимките. Черното му спортно яке е опънато на широките му рамене, но не е едър. Това е функционално добра физическа форма от часове спортуване навън, а не от вдигане на тежести в спортна зала. Елин пак си го представя как се катери по планината, как е увиснал на скала.

Лукас Карон поглежда трупа през разрошената си коса и чертите на лицето му се изопват. Прокарва пръсти по брадата си, по която е полепнал сняг. Толкова отблизо няма съмнение в роднинската му връзка със Сесил. Физическата прилика е изнервяща.

— Лукас Карон — той протяга ръка.

Елин я стиска. Дланта му е мазолеста, груба.

— Елин Уорнър — тя посочва към пода. — Съжалявам, но не трябва да стъпвате тук. Опитвам се да съхраня местопрестъплението за полицията.

Сивите очи на Лукас се втренчват в нейните.

— Това исках да ви кажа. Полицията… няма да дойде — гласът му е тих и настойчив. — Паднала е лавина. Пътят е блокиран, не могат да преминат.