Санаториумът

70

— Телефонът на Марго? — Сара прибира зад ухото си кичур паднала коса. — Мислиш, че е в нея?

Елин се обляга назад на стола си.

— Възможно е. Ако е у нея, може да има начин да го проследим.

Тя знае, че има приложение, наречено „Намери моя айфон“. Дори ако телефонът е изключен, или батерията му е изтощена, ще покаже последното местонахождение, където е имал сигнал.

Елин оглежда хотелския салон. Група служители седят през няколко маси от тях. Разговарят помежду си, но тя усеща погледите им върху себе си и дори незададените въпроси.

Сесил я поглежда, изражението й е неразгадаемо.

— Ами ако убиецът се е отървал от него?

— Тогава сме прецакани — усмихва се насила Елин. — Но така или иначе, трябва да опитаме.

Тя се премества на стола. Кракът й удря масата и кафето й се разлива. Течността потича по светлото дърво и започва да капе върху пода. По дяволите…

Сесил скача и отива до бара. Донася кърпа и я разстила върху разлятото кафе. Сяда и се вглежда изпитателно в Елин.

— Наред ли е всичко?

— С мен ли? — Елин се намръщва. — Добре съм. Беше шок, но лавината не беше толкова близо. Мисля, че мина горе-долу по пътя на предишната.

Сесил се суети несръчно с кърпата в ръцете й.

— Знам, но след като отидохме в стаята със Сара, не разбрах, че ще излезеш навън в тези условия и ще започнеш да…

Елин застава нащрек.

— Да, наясно съм, че беше рисковано, но се налага — усеща, че по лицето й плъзва позната топлина. — Исках да огледам навън, да изследвам мястото.

Гласът й е по-силен и по-пронизителен, отколкото възнамеряваше.

Сара прехапва устни и отмества поглед встрани.

— Аз… — Сесил се поколебава. Продължава да бърше петното, но течността отдавна е попила. — Не знам дали трябваше да го правиш — лицето й потрепва нервно.

Елин я поглежда несигурно.

Изпитва неловкото чувство, че пропуска нещо — пласт на разговора, който е съществено важен.

Но преди Елин да отговори, Сесил рязко се изправя и отнася мократа кърпа на бара.

Елин решава да не обръща внимание на чувството си и се обръща към Сара.

— Знаеш ли регистрацията в „айКлауд“ на Марго?

— Не, но може би ще я намеря. Сигурна съм, че тя е записала паролите в дневника си.

— Тогава не я е много грижа за сигурността?

— Не — Сара се усмихва вяло. — Шегувахме се за това онзи ден. Хакнаха профила й в „Епъл“ и трябваше да смени паролата, но новата беше толкова трудна за запомняне, че я записа.

— Знаеш ли къде е дневникът й?

— Чий дневник? — пита Сесил, която се връща и сяда до тях. Сара се колебае. Поглежда Елин и между тях преминава искра на разбирателство.

— На Марго — отчетливо казва тя. — Тя го държи в чантата си. Ще ви го покажа.

— Чувствам се странно — Сара слага чантата на Марго на леглото и започва да рови в нея. — Все едно нахлувам в личното й пространство.

— Знам — тихо казва Елин, — но трябва да направим всичко възможно, за да я намерим.

Тя гледа как Сара изважда съдържанието на чантата — портмоне, шноли, пълна до половината бутилка вода, дъвка. Най-накрая се появява тетрадка с кожени корици.

— Това е дневникът й.

Сара прелиства страниците и спира близо до началото.

— Ето — посочва най-отгоре на листа. — Мисля, че това е паролата.

Елин взима телефона си и намира функцията „айКлауд намери айфона ми“.

— Знаеш ли имейла й?

— Един момент — Сара бързо търси в телефона си. — Мар — Масен@hоtmail.соm.

— И паролата е… — Елин я прочита от тетрадката, като в същото време я въвежда във втория правоъгълник в средата на екрана.

На синия начален екран се появяват бледи очертания на компас, който на свой ред се превръща в бяла координатна мрежа. Координатната мрежа се видоизменя в карта, която показва имена на пътища и ориентири. След няколко секунди се появява зелена точка.

Попаднаха на нещо.

Елин чувства, че сърцето й ускорява ритъм, и бързо се съсредоточава. Доближава пръст до зелената точка и я натиска.

Изписва се текст: айфонът на Марго. А отдолу: преди 40 минути.

— Откри ли местонахождението на телефона й?

— Да.

Сара се вглежда в екрана.

— Тук някъде е, нали? Някъде в хотела.