Санаториумът

2

Хотелският микробус чакаше горе, на малкия паркинг на крайната гара на зъбчатата железница. Боядисан е в лъскаво тъмносиво и върху затъмнените стъкла е размазан сняг.

Долу вляво на вратата видя дискретни букви в сребристо: „лю соме“, малки, някак омаловажаващи, с дребен печатен шрифт.

Елин си позволи да почувства първия пристъп на вълнение. До този момент се изказваше пренебрежително за хотела в разговори с приятели.

Претенциозен.

Повече стил, отколкото съдържание.

Истината е, че Елин внимателно отлепи бележката на Айзак, изпитвайки удоволствие при вида на неотваряната брошура, прокара пръсти по дебелия матиран картон на корицата и се наслади на всяка минималистична страница.

Почувства нещо странно, непозната смесица от вълнение и завист, чувство, че е пропуснала нещо неопределено, нещо, което дори не е съзнавала, че иска.

За разлика от нея Уил беше открито въодушевен и заговори възторжено за архитектурата и дизайна. Той разгледа страниците и после веднага се включи в интернет, за да прочете повече.

Докато ядяха агнешко по мадраски същата вечер, Уил цитира детайли за вътрешния дизайн: „повлиян от Жозеф Диран“… „нов вид минимализъм, отразяващ историята на сградата“… „създаващ разказ“.

Елин винаги се изумяваше от способността му да поглъща такива сложни детайли и факти. Това я караше да се чувства в безопасност и сигурна — уверена, че той знае всички отговори.

— Госпожица Уорнър… Господин Райли?

Елин се обърна. Към тях крачеше висок, жилав мъж, облечен в сиво пухено яке, щамповано със същите сребристи букви: „лю соме“.

— Ние сме — усмихва се Уил.

Непохватно суетене, а после мъжът и Уил едновременно посягат към куфара й, после Уил се отдръпва.

— Добре ли мина пътуването? Откъде идвате? — шофьорът взе куфарите и ги сложи в задната част на микробуса.

Елин погледна Уил, за да запълни празнотите. За нея бе усилие да разговаря за незначителни неща.

— От южен Девън, самолетът излетя навреме… Рядко се случва. Казах на Елин, че швейцарската точност поддържа дисциплината на „ИзиДжет“ — Уил се усмихна, но черните му очи бяха унили, а веждите — повдигнати. — Мамка му! Това прозвуча като клише, нали?

Мъжът се засмя. Това бе методът на Уил с непознати — неутрализира ги със смесица от неподправен ентусиазъм и самоподценяване. Неизменно обезоръжава хората и после ги очарова. Уил улеснява моменти като този, но нали именно това я привлече към него, помисли Елин, докато пристъпваше след него.

Без усилия.

За Уил няма нищо непреодолимо. Не е перчене, просто така работи умът му — бързо накъсва проблема на логични управляеми фрагменти. Списък, проучване, едно-две телефонни обаждания — намира отговорите и решава проблема. За нея, макар и лесни, ежедневните неща са мъчителни и се уголемяват непропорционално.

Ето например това пътуване. Елин беше под напрежение за полета — близостта до други хора на летището и в самолета, вероятността от турбуленция и закъснение.

Изнервяше я дори приготвянето на багажа. Не само факта, че трябва да си купува нови неща, но и въпросите какво да купи — какво ще е времето и кои са най-подходящите търговски марки.

В резултат на това сега всичко й е ново и го чувства ново. Елин пъхна пръст в панталона си и натъпка етикета, дразнеше я и трябваше да го отреже у дома.

Уил просто хвърли нещата си в куфара. Приготви се за по-малко от петнайсет минути, но пак е подходящо облечен — леко протрити туристически ботуши, черно яке „Патагония“, подплатено с пух, малко износени панталони „Норт фейс“.

Различията им някак се допълват. Уил приема нея и недостатъците й и Елин ясно съзнава, че не всеки би го направил, и е благодарна.

Шофьорът отвори вратата със замах и лекота. Елин се качи и хвърли поглед към задната част на микробуса.

Едното семейство от зъбчатата железница вече е тук — две тийнейджърки с лъскави коси, навели глави, гледат нещо на таблет, майката държи списание, бащата, с палец на екрана, превърта изображения на телефона си.

Елин и Уил се настаниха на двете места в средата.

— По-добре ли си? — тихо я попита той.

Микробусът е чист, с кожени седалки. Няма силни, резки гласове, и най-хубавото от всичко е отсъствието на изпотени тела, притиснати до нейното.

Бусът се плъзна напред, зави надясно, подскочи върху неравната земя и излезе от паркинга.

Движеше се бавно, стигнаха до разклон и шофьорът пое надясно. Чистачките на предното стъкло се движеха бързо, за да отхвърлят падащия сняг.

Всичко е наред, докато не навлязоха в първия завой. С бързо движение бусът се наклони, за да тръгне в противоположната посока.

Разтресе се и се изправи хоризонтално, Елин се вцепени.

Край пътя вече няма сняг или дървета, нито дори ивици трева. Шосето се е вкопчило в самия ръб на планината и между Елин и главозамайващия склон към долината долу имаше само тънка метална бариера.

Усети, че Уил се напряга, знаеше, че той ще се опита да замаскира със смях безпокойството си и ще подсвирне тихо с уста.

— По дяволите, не искам да си представям какви ще бъдат шансовете ми, ако карам тук нощем.

— Няма друг избор, това е единственият път до хотела — шофьорът ги погледна в огледалото за обратно виждане. — Някои хора отказаха да дойдат.

— Наистина ли? — Уил сложи ръка на коляното й, стисна го твърде силно и отново се засмя почти насила.

Шофьорът кимна.

— В интернет има форуми на тази тема. Хлапета са качили видеоклипове в „ЮТюб“. Снимали са се как минават по завоите и пищят. На камерата пътят е по-страшен, отколкото в действителност. Но те подават телефоните навън през стъклото и ги насочват към пропастта… — думите му затихнаха, докато той съсредоточено гледаше пътя отпред. — Това е най-лошата отсечка. Щом я минем…

Елин вдигна глава и стомахът й се преобърна. Пътят се е стеснил още повече и сега едва побира микробуса. На цвят е тъмно сиво-бял и на места проблясва лед. С усилие гледа напред, към хоризонта на покритите със сняг зъбери.

След няколко минути пътят се разшири и Уил разхлаби хватката си върху коляното й. Отвори телефона и започна да прави снимки през стъклото. Съсредоточен и сериозен.

Елин се усмихна, трогната от усърдието му. Уил чакаше този момент — гледката към пейзажа и появата на хотела. Знаеше, че по-късно той ще изтегли снимките в лаптопа си, ще ги коригира и разхубави и ще ги сподели с артистичните си приятели.

— От колко време работите за хотела? — пита Уил.

— Малко повече от година.

— Харесва ли ви?

— В сградата и в историята й има нещо, което просто се набива в главата ти — отвърна шофьорът.

— Разгледах го в интернет — прошепна Елин. — Не можах да повярвам колко много пациенти…

— На ваше място не бих мислил твърде много за това — прекъсна я шофьорът. — Ако се ровите в миналото, особено на това място, ще се побъркате, навлезете ли в подробностите… — той присви рамене.

Елин взе шишето с вода, думите му отекнаха в съзнанието й: набива се в главата ти.

Вече се е набило, и си представи брошурата и снимките в интернет.

„Лю Соме“.

Дотам има само още няколко километра.