Санаториумът

3

Адел Бург пъхна телефона в джоба си и бутна прахосмукачката през вратата на стая 301, не че всъщност още е 301. „Лю Соме“ е твърде чувствителен на тази тема, тук е отхвърлено всяко алпийско клише — фалшивата фасада и атмосфера на дървена вила в швейцарски стил, „традиционните“ менюта и шаблонното номериране на стаите.

Тази стая, както и другите, е кръстена на връх в планинската верига отсреща.

Бела Тола.

Адел го вижда в момента през огромните прозорци. Ръбестият връх пронизва небето и гледката просто трепти. Това беше и едно от последните изкачвания, които направи Адел, преди да забременее с Габриел през август 2015 година.

Помнеше всичко — слънцето, безоблачното небе, слънчевите очила с неонови рамки, жуленето на сбруята по бедрата й, сивата скала, хладна под пръстите й, загорелите от слънцето крака на Естел високо над нея, изкривени в невъзможна позиция.

Габриел сега е на три години, роди се на следващия юни като резултат от кратък флирт със Стефан, колега студент и любител на планината, по време на уикенд в Шамони. Тогава Адел спря всичко — катеренето, преходите, ученето за степен по бизнес администрация, бурните нощи с приятелите.

Адел обичаше сина си безрезервно и абсолютно, но понякога се мъчеше да си спомни каква беше преди. Какъв бе светът й, преди да рухне и да се пренареди в нещо напълно различно.

Отговорности, тревоги, последни предупреждения за плащане на сметки, трупащи се на бюрото й… Еднообразният ритъм на дните й — сменяне на чаршафи, бърсане на прах, почистване на чужди боклуци.

Адел преглътна с усилие и се наведе да включи прахосмукачката в контакта. Изправи се и се огледа наоколо, няма да й отнеме много време да оцени щетите.

Харесва й да пресмята необходимото време и усилия, това е изкуство, част от процес, който изисква от нея да използва мозъка си.

Очите й се плъзгат по минималистичната обстановка — легло, ниски столове, абстрактни спирали на стената вляво, които се смятат за картини, кашмирени одеяла в пастелни нюанси.

Не е зле.

Тези хора бяха чисти и спретнати, внимателни. Леглото е оправено, сложно подредените завивки в края са недокоснати.

Единствената видима бъркотия са пълните до половина чаши върху нощните шкафчета и черното яке, преметнато на стола в ъгъла. Адел разгледа тъканата емблема на ръкава — „Монклер“, вероятно струва три хиляди франка.

Тя винаги е смятала, че този вид небрежност — премятането на якето на стола, — се дължи на богатството. Същото беше и със стаите. Повечето гости не забелязваха тънкостите и детайлите, които ги правеха изискани — мебелите по поръчка, мраморните бани, дебелите, ръчно тъкани килими.

Адел постоянно се занимаваше с нечии безразсъдно оставени боклуци — изцапани с петна чаршафи, лепкава храна, стъпкана върху килима. Тя дори си представяше гнусния сбръчкан презерватив, който извади от тоалетната миналата седмица.

Мисълта я опари като ожулено. Адел я прогони и пъхна слушалките в ушите си, винаги слуша музика, когато работи, и нагажда задачите си към ритъма.

Любимата й плейлиста е рокендрол от старата школа и хеви метъл. „Гъне енд Роузис“ и Слаш, „Металика“…

Адел се приготви да я включи, но спря. Забеляза някаква промяна навън, леко потъмняване на небето, характерното оловносиво, което предшества силен снеговалеж — злокобно в неизменността си. Снегът вече валеше безмилостно и около табелата на хотела и паркираните отпред коли се образуваха преспи.

В гърдите й запърхаха мънички стрели на тревожност. Ако бурята се усили, Адел може да има проблеми да се върне у дома. Всяка друга вечер това не би имало значение — детегледачката винаги може да я дочака, — но днес Габриел заминава за една седмица при баща си.

Адел трябваше да се върне навреме, за да се сбогува с него, довиждане, което винаги засяда в гърлото й, докато Стефан я гледа с безизразно лице и бърза да хване ръката на Габриел.

Мрачен и ирационален страх я завладяваше всеки път, когато Габриел заминава — страх, че може да не се върне, може да не иска да се върне и че в края на краищата може да реши да живее със Стефан.

И сега Адел виждаше този страх в отражението си в стъклото. Тъмната й коса бе прибрана на висока конска опашка и разкриваше измъчено лице, очите й с форма на бадем бяха присвити от безпокойство. Тя се извърна. Да се виждаш такъв неясен и разкривен, е все едно да гледаш в най-тъмните кътчета на душата си.

Адел отново понечи да натисне „плей“, когато с периферното си зрение съзря нещо върху парапета на балкона.

Нещо малко, което блестеше в снега.

Изпълнена с любопитство, тя отвори вратата.

Мразовит въздух изпълни стаята заедно с малки снежинки. Адел се приближи до парапета и взе предмета.

Гривна.

Обърна я и видя, че е направена от мед, като онези, които хората носят срещу артрит. На вътрешната страна бяха гравирани мънички цифри.

Сигурно е на някой от гостите на хотела, трябва да я сложи на нощното шкафче, за да я видят, когато дойдат.

Затвори вратата и се върна в стаята. Остави гривната върху най-близкото нощно шкафче и отново погледна към растящите преспи край балкона.

Ако закъснее, Стефан няма да я чака. Ще завари притихнал апартамент и празнота, която ще я погълне, чак докато Габриел се върне у дома.