Санаториумът

31

— Убил го е? — повтаря Уил и се втренчва в очите й. — Но ти каза, че е било нещастен случай.

Елин сяда на леглото до него, устата й е пресъхнала.

— Това беше официалното заключение. Властите предположиха, че Сам е паднал във вира, ударил е главата си в скалата и се е удавил. Това съвпадаше със спомените ми, но няколко седмици по-късно започнах да виждам… проблясъци.

— Какво се е случило ли?

— Не, там е проблемът. Онова, което си спомнях и разказах на родителите си и на полицията, е различно от онова, което виждам в проблясъците.

Реалните й спомени за деня са ясни и се свеждат до най-важните образи. Елин изследва тези образи за точност и ги обръща насам и натам, за да провери дали са верни, но основното винаги е там. Истината, или поне онова, което си мисли, че означават.

— Тогава какво каза на полицията?

Тя затваря очи.

— Тримата се гмуркахме в скалния вир — Елин си представя всичко съвсем ясно — палещото юнско слънце, издигнало се високо в небето, пулсиращите му лъчи върху кожата. Зачервеният, белещ се врат на Сам, сивата тениска на Айзак, изпъстрена с петна солена вода. — Надпреварвахме се кой ще улови най-много раци. Имахме таблица, закачена на стената на бунгалото на плажа — тя потрива крака един в друг. — Момчетата го приемаха сериозно. Състезаваха се за всичко.

— И моите братя бяха такива.

— Но това… беше странно. Ожесточеността. Радваха се, когато другият сгреши. Няма логика… Те дори не си приличаха. Сам беше пълна противоположност на Айзак. Отворена книга. Мама все казваше, че Сам е като нея, лесното дете.

Той дори физически приличаше на нея, мисли си Елин. Светла кожа и руса коса, толкова рядка, че когато се намокри, виждаше се белезникавият му череп отдолу.

— Тогава ти не си била лесна, така ли? — Уил закачливо повдига вежда.

— Не, не като Сам. Казват, че най-малкото дете винаги е най-щастливото, и това е вярно. Сам винаги ни разсмиваше и изглаждаше нещата, когато се карахме. Като си спомням сега, мисля, че той притежаваше най-добрите качества на мен и на Айзак. Много енергия като мен, но и лазерното фокусиране на Айзак. Сядаше и се съсредоточаваше така, както аз никога не можех — „Лего“, домашни, четене. Нищо не го разсейваше… с изключение на Айзак. Той знаеше как да ядоса Сам.

— Често ли го правеше?

— Да. Държеше се различно с мен и със Сам. В него имаше… нещо дивашко. Мама обикновено беше невъзмутима, но Айзак понякога я изнервяше — Елин защипва между пръстите си завивката на леглото. — И аз се дразнех. Айзак беше непредсказуем. Мисля, че може би защото беше изключително умен. Обичаше да си играе с хората и ситуациите, за да разбере защо реагират така.

— Звучи доста хладнокръвно.

— Да. Айзак можеше да бъде такъв. Понякога той не реагираше като другите хора на едни и същи неща. Сякаш беше разбрал, че в края на краищата емоциите не водят доникъде, затова се извисяваше над тях.

Уил я поглежда.

— Или пък е чувствал, че Сам е любимецът на майка ви? Вероятно се е затворил в себе си. Самосъхранение.

— Не съм казала, че Сам е бил любимецът й — острият й тон изненадва самата нея.

— Но така, както говориш, звучи… — Уил млъква и повдига рамене. — Забрави. Какво се случи после?

— Айзак се ядоса, защото Сам печелеше. Писна ми, оставих ги и отидох на друг скален вир. След няколко минути чух викове. Обърнах се и видях, че кофата на Сам е съборена — Елин примигва. — Раците му пълзяха към водата. Сам пищеше и бъхтеше с юмруци Айзак. Нещата излизаха от контрол, затова отидох при тях и им казах да престанат.

— Миротворецът.

— Сдобриха се. Айзак се извини. Всичко изглеждаше наред, затова отидох по-нататък, към скалата. Мислех, че са се помирили — Елин се запъва. Дори след толкова много години споменът е остър като кинжал в главата й. — Не знам точно колко време мина, може би петнайсет-двайсет минути. Изведнъж чух, че Айзак крещи и се втурнах към тях — тя все още чувства паниката, която я обзе тогава. — Айзак беше във вира. Нагазил във водата до раменете. До… — думите засядат в гърлото й. — До Сам. Беше го хванал под мишниците и се опитваше да го издърпа навън, но не можеше да се задържи на краката си и да запази равновесие. Продължаваше да вика: „Можем да му помогнем, можем да му помогнем.“ Но аз разбрах, че Сам е мъртъв. Цветът на лицето му… — гласът й заглъхва. — Опитахме се, мъчихме се, докато дойдоха парамедиците, но Сам беше умрял.

Уил хваща ръката й и я стиска.

— Къде е бил Айзак, когато се е случило?

— Каза, че отишъл до тоалетната. Върнал се и видял Сам във водата. Предположил, че се е подхлъзнал и е ударил главата си в скалата.

— Без никой да забележи?

— Скалните вирове бяха отдалечени, в края на плажа. Освен ако някой случайно не отиде там, няма как да види.

Челото на Уил е смръщено от съсредоточеност.

— Защо мислиш, че Айзак е виновен? — той прокарва палец по опакото на ръката й.

— След няколко седмици започнах да виждам проблясъците.

— Спомени?

— Не точно. Мога да ги опиша като сън. В един момент са ясни, но после, щом се разсъниш, не се задържат. Моментна снимка, очертания на нещо незапълнено. Повечето изчезват, преди да се появи следващият.

Психотерапевтката, при която Елин ходи миналата година, й каза, че това не е необичайно, и че е начинът на съзнанието й да предпази себе си и нея.

— Спомняш ли си ясно нещо от проблясъците?

— Само едно. Един образ, който не мога да избия от главата си. Айзак е до скалата. Ръцете му… — Елин не е в състояние да изрече думите. — Ръцете му са облени в кръв.

Уил се премества на леглото.

— Но това не е възможно. Намерила си го във водата да се опитва да извади Сам. Тогава имаше ли кръв по него?

— Не. Точно това не мога да проумея.

— Говорила ли си с някого за това? — Уил извива тяло, протяга ръка и взима бутилката вода от масата. — Какво помниш?

— Освен психотерапевтката, с никой. Мама и татко… те бяха загубили Сам. Можеше да загубят и Айзак. Не можех да им го причиня.

— Не си ли казвала нищо на Айзак?

— Не, знам какво ще се случи. Той ще си помисли, че го обвинявам, че е наранил Сам, и ще заеме отбранителна позиция.

— Но ти наистина го обвиняваш — Уил отваря шишето и отпива глътка вода. Очите му са приковани в Елин, напрегнати и съсредоточени, без да мигат.

Тя трепва.

— Не…

— Стига, Елин, това намекваш.

Тя млъква. Така е, тогава защо и е толкова трудно да го признае пред някой друг?

— Не разбирам защо не си ми казала досега — Уил се усмихва насила, но обидата в очите му е очевидна. — Това е нещо твърде важно, за да го криеш от мен.

Елин прехапва устни.

— Кажи честно, щеше ли да искаш да започнеш връзка с мен, ако знаеше? Ако още на първата ни среща ти бях казала: Уил, мисля, че единият ми брат е убил другия, и може би съм видяла убийството, но мозъкът ми е потиснал спомена? Това е доста трудно за възприемане.

— Трябваше да ми кажеш. Нямаше да те съдя.

— Не можех да поема риска. Харесах те, Уил. От минутата, в която се срещнахме, разбрах, че имам бъдеще с теб — гласът й потреперва. Той трябва да разбере, че тя не го е премълчала нарочно. — Ти не си преживявал такова нещо. Ти си нормален, имаш нормално семейство — Елин се усмихва, опитвайки се да разведри настроението. — Сестра ти си пада малко крава понякога, но с изключение на това…

Уил отвръща на усмивката й.

— Но защо си толкова убедена, че този път ще разбереш истината, ако говориш с него сега?

— Сега, след като мама почина, моментът е подходящ. Това не може да продължава вечно.

— Ще му кажеш ли какво си спомняш?

— Не знам. Нямам план. Мислех, че ако разговаряме за Сам и мама, Айзак може да изпусне нещо.

Уил потърква кокалчето на пръста си.

— Знаеш ли, ако си права и ако тези проблясъци произлизат от реален спомен, тогава след като Лори изчезна…

Елин кимва. Не е необходимо да го изричат на глас.

— Затова не мога да си тръгна — тя си представи Лори вчера, съчувствените думи за майка й и отново изпита вина.

Длъжница съм на Лори.

Елин се извръща от екрана на лаптопа и притиска с пръсти челото си.

— Как се чувстваш? — Уил я поглежда изпитателно, изражението му е разтревожено.

— Уморена съм. И ме боли главата.

Той рови в чантата си и й подхвърля пакетче ибупрофен.

— Вземи ги и после отиваме в спа центъра. Вечерята е чак след един час.

Елин не възразява и се съгласява. Би направила всичко, за да разхлаби възлите в главата си.

Остави телефона си на масата. В съзнанието й като големи камъни тежат мислите и въпросите без отговор.