Санаториумът

72

Елин се опитва да затръшне вратата на стаята след себе си, но това не постига желания драматичен ефект. Меко затварящият се механизъм заключва вратата на половин метър от рамката и после се плъзга обратно на мястото си.

— Успокой се — измърморва Уил. — Кажи ми точно какво каза Сесил.

Елин крачи към прозореца и после обратно.

— Не мислела, че трябва да продължавам да търся Марто. Че състоянието ми в момента ми пречело да разсъждавам трезво — тя се запъва, докато говори и лицето й пламва при спомена за думите на Сесил. — Разбрали са, че съм в отпуск, Уил.

Той хваща ръката й.

— Може би са прави — бавно и внимателно отговаря Уил. — Може би наистина е по-добре да изчакаме полицията.

— Полицията — повтаря Елин, опитвайки се да запази спокойствие. — Падна още една лавина. Те няма да стигнат скоро до нас, освен ако вятърът не утихне и не изпратят хеликоптер.

— Какво каза Бернд?

— Не съм се обаждала — Елин не го поглежда в очите. — Той вероятно няма да одобри да тръгна да търся Марго, не и без подкрепления, и не знам дали Лукас е говорил с него — тя се поколебава. — При всички случаи, няма да седя със скръстени ръце и да ги чакам да дойдат. Убиецът може да нарани Марго дотогава и е рисковано. Той може да види, че полицията пристига. Ще изгубим елемента на изненада.

— Права си — Уил пощипва носа си и побутва нагоре очилата си. — Все си мисля за случилото се в мансардата. И разминаването ти на косъм с лавината — гласът му потреперва. — Ако с теб се случи нещо…

— Всичко ще бъде наред. Ще внимавам — Елин го притегля към себе си. — Уил, нямаше да го правя, ако не мислех, че е правилно. Положението излезе извън всичко, което съм си представяла. Няма да поемам излишни рискове.

— Добре — рязко казва той и тя го поглежда изненадано. — Потърси я, но каквото и да планираш, няма да тръгнеш сама. Не си се спряла от сутринта. Уморена си, не си яла нищо.

Елин се отдръпва смаяна. Съмнява ли се в нея Уил? Като Сесил и Лукас?

— Уил, обучена съм за подобни ситуации. Случилото се преди беше различно. Не го очаквах и преценката ми беше изкривена заради приятелството ми с Лори, но сега съм в нападателна позиция. Знам какви предпазни мерки да взема.

— Елин, не искам да ходиш сама.

Тя не казва нищо няколко секунди. Когато заговаря, гласът й е колеблив.

— Казваш, че искаш да дойдеш с мен?

— Няма да тръгнеш без мен. Не и този път.

Елин се усмихва насила, но я обзема ужасяваща тревожност. Тя усеща, че са близо до развръзката и че напрежението ескалира.