Санаториумът

11

— Те няма да дойдат — Уил разбърква с лъжицата си остатъците от лимоновия мус и поглежда Елин.

Тя се преструва, че не го чува и слага в устата си късче шоколадова торта. Тестото е ронливо и шоколадът е горчив, но вкусът е разочарование — тортата е твърде плътна и напоена със сироп. Елин отмества настрана чинията.

— Елин? — Уил се опитва да привлече погледа й.

Тя поглежда масата. Две тумбести свещи, от които се стича восък, са поставени в керамични чинийки между тях. Шарките на дървото изпъкват на потрепващите пламъци. Върху масата стоят остатъците от вечерята — изпити до половина чаши с вино, кана вода с лед, хлъзгава от конденза, неизменната кошничка с хляб, който Уил винаги отказва да върне.

— Ел? Чуваш ли ме?

— Казахме към седем и нещо.

— Да… — Уил поглежда часовника си. — А вече минава девет. Не мисля, че…

Елин взима телефона си. Няма пропуснати обаждания, нито съобщения.

Лори и Айзак не дойдоха на вечерята. Пронизва я гняв и Елин се упреква: Той не се е променил. Никога няма да се промени. Защо си помислих, че би се променил?

В очите й парят сълзи на отчаяние и смущение. Елин се извръща и се преструва, че оглежда ресторанта. Оживен е, почти всички маси са пълни, чуват се тихи разговори. Вечер не е толкова пуст и празен. Ярката белота на стените е смекчена от огъня в камината и светлината на свещите, но стъклото се набива в очите. Елин го мрази. Ненавижда усещането колко уязвима я кара да се чувства.

Дори вечер прозорците доминират над всичко останало. Минават по цялата дължина на стаята като зейнал сценичен декор и мракът навън се слива със смъртнобледите релефни отражения на хората вътре.

Уил преплита пръсти с нейните.

— Разстроена си, нали? Очакваше нещо… — той се поколебава, — различно.

Елин посяга към каната с вода и налива малко в чашата си.

— Да, но не трябваше. Айзак си е такъв. За него всичко е въпрос на власт. Той изпитва някакво странно удоволствие да знае, че ще се ядосам. Това иска. Реакция.

— Забелязах и друга реакция — внимателно казва Уил. — Лори. Не си ми казвала, че я познаваш.

— Не мислех, че е важно — Елин се вглежда в свещта и потрепването на пламъка. — Беше отдавна. Бяхме деца.

Уил я чака да продължи.

— Майките ни бяха приятелки от училище. Нейната майка се омъжи за швейцарец, с когото се запозна, докато преподаваше английски в Япония. Преместиха се да живеят тук, когато се роди Лори — Елин повдига рамене. — Не ни идваха често на гости. Видях я само три-четири пъти.

Елин омаловажи нещата. От момента, в който пристигнат Лори и майка й Корали, всеки август, натоварени с чанти, Елин и Лори ставаха неразделни. Часове наред плуваха, караха каяк, ходеха на пикник в гората зад плажа и ядяха багети, пълни с меко сирене, и дебели, лепкави парчета джинджифилов кейк.

Когато Лори се върнеше у дома, лятото за Елин свършваше. Тя пишеше дълги писма на приятелката си и й се обаждаше по телефона всяка събота.

Елин обаче знаеше защо разводнява историята — спомените за Лори събуждат спомени за самата нея каквато беше, преди да умре Сам, и не може да не се сблъска с разликата между предишното си аз и онази Елин, в която се превърна.

Има и още нещо. Нещо, което Елин се опита да пренебрегне, откакто е пристигнала в хотела. Вина. Вина за това как се раздели с Лори, колко внезапно посърна и увехна приятелството им.

— Идвала ли си й на гости тук?

Елин поклати глава.

— Мама искаше, но парите не достигаха.

— Не поддържахте ли връзка?

— Не — рязко отговаря тя. — След като Сам почина, всичко замря.

Елин помни писмата, които й изпрати Лори. И после, по-късно, съобщенията по телефона. Елин отговори апатично един-два пъти и после спря. Някак по-лесно й беше да не поддържа връзка. Не само заради спомените, но и защото малко завиждаше. Животът за Лори не се промени. Тя продължи по-нататък.

— Знаеш ли как са се запознали Лори и Айзак?

— Мисля, че чрез социалните мрежи. Той дойде да работи тук… Университетът на Лозана не е далеч от Сиер… където живее Лори. Тя му помогнала да се установи. Мисля си, че Айзак нарочно се е сближил с нея. Знаел е, че ще се ядосам.

— Не му обръщай внимание. Забавлявай се, не му давай онова, което иска. Отпусни се, Елин — Уил се облегна назад на стола си. — Почивката е от полза само ако не позволиш нещо да те тормози.

Елин огледа салона.

— Опитвам се, но това място… В него има нещо странно, нещо зловещо.

— Зловещо? — Уил се усмихна. — Не ти харесва само защото е извън зоната ти на удобство.

Той се шегува само донякъде. Никога не го е казвал, но тя знае, че го дразни липсата й на гъвкавост. Уил не може да я разбере и затова я превръща в нещо забавно.

Елин се усмихва насила.

— Зона на удобство? Я стига, аз съм госпожица Спонтанност… Действам на принципа на моментната прищявка.

— Беше такава — казва сериозно Уил и я поглежда в очите. — Когато се запознахме.

Пръстите й се увиват около чашата.

— Знаеш какво се случи — гласът й трепери. — Знаеш какво преживях миналата година.

— Знам, но не можеш да му позволиш да те съсипе. Случаят Хейлър, майка ти, Сам, това нещо с Айзак, каквото и да е то — допуснала си всичко това да се разрасне в нещо толкова огромно, че поглъща други части на живота ти. Твоят свят… става все по-малък — Уил се усмихва, но насила. — Все още чакам онази къмпинг ваканция, която ми обеща. Купих палатка и всичко…

— Престани — Елин отмества назад стола си и ужасена установява, че гърдите й се повдигат от вълнение.

Пак ще се разплаче. Тук, в ресторанта, пред Уил. Думите му звучат като предупреждение, че той, както и работата й, няма да я чака вечно.

Тя става. Не може да понесе мисълта да изгуби още нещо.

— Елин, успокой се. Само те закачах…

— Не — по гърба и врата й плъзва топлина. — Не мога да го направя, Уил. Не сега, не тук.