Санаториумът

13

— Моля те, Елин — Уил я настигна и я хвана за ръката. — Върни се!

— Не мога — Елин се олюлява на пети и усеща, че изпада в паника.

— Елин! — той стиска по-силно ръката й. — Ако бягаш всеки път, когато обсъждаме нещо, няма смисъл да бъдем заедно. Ако не можем да споделяме разни неща, не ни свързва нищо. Нямаме истинска връзка.

Тя го поглежда. Лицето му е зачервено и ядосано, но очите му излъчват топлина зад очилата. Елин изпитва прилив на вина. Уил държи на нея, това е всичко. Иска да разговарят и това е нормално за една двойка. Тя трябва да се опита да се държи нормално заради Уил.

Елин кимва и тръгва след него обратно към масата.

Сядат отново и той леко докосва ръката й.

— Искаш ли да говориш за това?

— Да — Елин се поколебава. Не иска пак да започва конфликта, но думите се изплъзват от устата й, преди да успее да ги спре. — Уил, онова, което каза… Грешиш. Наистина се опитвам. Виж ни…

— Опитваше се, но през последните няколко месеца престана. Миналото е като барикада на пътя. Не искаш да напуснеш къщата, освен ако не излезеш да тичаш, и вече не ти харесва да общуваш с хора — той млъква за момент. — Чух те онази нощ, в леглото. Извика името на Сам. Мислех, че превъзмогваш скръбта, Елин, че си по-добре.

Тя се замисля върху думите му. По-добре? Как може да е по-добре? Скръбта й за Сам е заключена в нея, във всяка нейна клетка.

Елин не знае как да реши проблема. Как да отстраниш някого от живота си, когато този човек е нишка, която свързва всяка част от вас двамата?

Тя знае, че за Уил е трудно. Той иска да види напредък, някакъв знак, че тя е превъзмогнала мъката, ако не сега, то поне скоро. Понякога се пита дали Уил не я е възприел като някакъв проект, когато се запознаха, като една от старите му сгради, която се нуждае от обновление. Малко проектиране наново, още един тласък, финалният щрих, и ще бъде лъскава и нова. Само че Елин закъснява с графика, неговият график, и това не му харесва.

— Това ме плаши, Елин. Колко далеч може да стигне? — той я поглежда. — Работата ти… Няма да пазят вечно мястото ти. Знаеш го, нали?

Знам го, иска й се да каже, но вече не съм сигурна дали ще мога да бъда детектив.

Елин все си повтаря, че откриването на истината какво се е случило в деня, когато Сам умря, ще оправи всичко и че тя ще може да продължи по-нататък, но ако не стане така? Ами ако това е новото статукво?

В гърлото й се надига ридание, което излезе като задавено хълцане.

Уил хвана ръката й и я стисна.

— Виж, не трябваше да казвам нищо. И двамата сме уморени — той взима чашата си. — Ти преглежда нещата на майка ти, пътувахме цял ден, а сега и това.

Уил е прав. Последните две вечери тя прегледа вещите на майка си до късно през нощта. Всяко нещо — книги, дрехи, избледнелите фотографии все още в рамки — рояци спомени я оставиха със странно чувство на усамотение, да се носи без посока по течението.

Изминаха шест месеца, откакто тя почина, но скръбта все още е силна.

Уил изпива виното си и заговаря тихо:

— Най-много ме ядосва фактът, че Айзак те е оставил да се грижиш сама за майка си, лечението й, имуществото й, личните й вещи, и сега ти дойде тук заради него, а той играе игрички.

— Знам — раздразнено отговаря Елин. — Но мислех, че този път ще е различно.

Уил повдига вежда.

— Я стига! Айзак би трябвало да иска да дойде, Уил. Не би трябвало да е толкова трудно… пък и той предложи да се срещнем на вечеря.

— Престани. Самонавиваме се, задаваме си въпроси, анализираме прекалено много. Ти каза, че той иска точно това. Нека се насладим на вечерта — Уил взе менюто с напитките и го разгледа. — Коктейл?

Елин се поколеба.

— Прав си. Нека се възползваме възможно най-добре от престоя си тук.

Уил повика сервитьора.

— Един от тези — той посочи с пръст в менюто. — И един от тези.

Коктейлите пристигат и Уил се смее.

— Минималистични като всичко тук.

Прав е. Питиетата са в малки количества, сипани сдържано и семпли. Няма противно синьо или розово, нито пищна украса. Нейното мартини с личи е в мек червеникав оттенък и на ръба на чашата е забито цяло плодче личи. А коктейлът на Уил е почти безцветен.

Елин отпива малка глътка. Сладкият вкус я удря веднага, водката изгаря гърлото й с внезапна топлина. Силна е.

— Искаш ли да опиташ от моето питие? — Уил бута чашата си към нея.

Поглежда я и се усмихва, но някак напрегнато. Сега се преструва, но след няколко питиета ще се смее искрено.

Елин увива пръсти около столчето на чашата и чувства, че гърбът й се освобождава от напрежението. Уил е прав. Тя не може да позволи на Айзак да й въздейства. Освен това не е дошла да гради мостове.

Тук е, за да го накара веднъж завинаги да признае какво е направил.