Санаториумът

38

— Лавината е на около половин километър по-надолу. Единият шофьор отиде да я види и каза, че е висока пет метра. Ще могат да я разчистят, но ще отнеме няколко дни — Лукас вдига качулката на якето си. Движението закрива за момент лицето му, но Елин вече е забелязала проблясъка на паника в очите му.

— Не могат ли да я разчистят по-бързо?

— Не е лесно — изражението му е мрачно. — Това е суха лавина, не е само сняг. Оголила е планината — дървета, камъни, растителност. Истинско чудовище.

— Защо е толкова трудно да се разчисти?

— Тези лавини… са невероятно мощна стихия. Силата на падането действа като гигантска мелачка и раздробява снега на все по-фини частици. Когато спре, снегът е толкова плътно натрупан около отломките, че не може да се използва снегорин. Машината се задръства — Лукас се прокашля, — а и движението… Лавината затопля тънък пласт от снега и образува лед, затова лавината е не само компактна, но и твърда. Като бетон.

— Няма ли друг път, по който да се стигне до града?

— Не. Единственият начин е с хеликоптер, но вятърът е много силен. Няма да излетят. Опасно е.

Елин се замисля върху думите му и най-после осъзнава. Сами са.

Тя отново поглежда трупа. В стомаха й равномерно пулсира тревога.

— Ще можете ли да помогнете? Докато дойде полицията? — Лукас пристъпва от крак на крак. — Останаха само няколко гости, но има много служители. Не мога да поема никакъв риск.

Елин усеща, че той преценява ситуацията и нея. За пръв път вижда присъщата увереност на бизнесмен, проницателност, която противоречи на спокойния му небрежен външен вид. Лукас Карон е свикнал да командва, мисли си, докато го гледа. Да издава заповеди.

— Не мога. Нямам правомощия тук — нито в родната си страна, мисли Елин и прехапва устни. Вече съжалява за лъжата, която е изрекла.

— Но със сигурност можете да помогнете, докато ги чакаме? — Лукас се оглежда наоколо. Изражението му е твърде напрегнато, сякаш прикрива паниката. — Това… никой тук не може… — гласът му постепенно заглъхва, сякаш мащабът на онова, пред което е изправен, го завладява.

Елин изпитва силно съчувствие. Той се е видял в чудо, в хотела му е извършено убийство, наскоро след като е отворил врати. Доброто име на хотела е изложено на опасност. Лукас иска да постъпи правилно. Да ограничи щетите.

— Честно казано, не знам какво мога да направя. В Швейцария има други процедури и протокол.

— Не може да е толкова по-различно — в гласа му прозвучава нервност.

Елин се колебае.

— Нека се обадя на полицията — казва накрая тя. — Ако нямат нищо против да разследвам, тогава ще проверя какво ми е позволено да направя в тези обстоятелства.

Лукас кимва.

— Позвънете на сто и седемнайсет, номера на телефонната централа на полицията. Всички обаждания минават първо от там.

Елин изважда телефона си от чантата и се обажда. Отговарят й веднага.

— Воnjour. Роliсе. Соттепt vous арреles-vous? Grüezi, Роlizei, Wiе isch Ihre пате bitte?[1] — гласът е мъжки, официален.

По бузите й плъзва топлина. Елин отново изпитва страха от младежките си години да говори на чужд език.

— Здравейте, аз…

— Да, говоря английски — прекъсва я мъжът. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Казвам се Елин Уорнър. Намирам се в хотел „Лю Соме“, близо до Кранс-Монтана. Мисля, че вече сте говорили със собственика на хотела за ситуацията. Искам да проверя дали мога да помогна.

— Да помогнете? — повтаря той с отсечен предпазлив глас.

— Да. Аз съм детектив от британската полиция. Господин Карон ме помоли да помогна, тъй като местната полиция не може да стигне до нас. Тревожа се, защото местопрестъплението бързо се замърсява. Не знам колко улики ще мога да спася, но бих искала да опитам.

Настъпва мълчание и после мъжът казва:

— Добре, един момент.

Лукас я поглежда намръщено.

— Какво казаха?

Елин отмества телефона от ухото си.

— Все още нищо. Чакам.

— Мадам Уорнър, на телефона ли сте? — пита полицаят.

Тя отново доближава телефона до ухото си.

— Да.

— Зададох въпроса за помощта ви на моя сержант. Трябва да го обсъдим и ще ви се обадим.

Елин казва дочуване и пуска телефона в чантата си.

— Ще ми се обадят. При всички случаи инстинктът ми подсказва, че трябва да направим нещо веднага. Това не би трябвало да пречи на полицейската работа.

Времето е от съществено значение, дори когато жертвата е мъртва. Снегът заличава уликите, влакната и космите. Спомените започват да избледняват.

— Първо трябва да съхраним местопрестъплението, доколкото е възможно. Изключително важно е да запазим уликите.

Думите й звучат по-уверено, отколкото Елин се чувства. Тя отчаяно се вглежда в развълнуваните дълбини на басейна. Ще бъде адски трудно. Това е най-лошото местопрестъпление, на което може да попаднеш — в постоянно движение и промяна, вятър и сняг, трупащ се върху друг сняг, закривайки евентуални улики; хората вече са утъпкали мястото около басейна.

Лукас се прокашля.

— От какво се нуждаете?

Елин го поглежда крадешком и вижда, че погледът му отново се насочва към тялото на мъртвата жена. Този път тя забелязва, че на лицето му пробягва ново чувство, което Елин не може да разгадае.

Смущение? Неудобство?

Възможно е. Мрачната реалност на смъртта въздейства на хората по много начини.

— Нуждаем се от въже, за да направим кордон около басейна. Знам, че повечето гости са заминали, но това ще бъде напомняне за служителите — Елин мислено започва да преглежда протокола. — Мога да използвам телефона си, за да направя снимки, и после ще огледам района около басейна и ще събера улики — тя се поколебава. — Ще помогне, ако имате гумени ръкавици, запечатващи се найлонови пликчета и стерилно оборудване, например пинсети.

— Сигурен съм, че имаме повечето неща, които ви трябват. Може и да не са професионални, но… — Лукас млъква и прави знак на няколко служители да дойдат при него.

— Освен това ми трябва и пълен списък на всички, които все още са в хотела, гости и персонал.

— Няма проблем — отговаря Лукас. — Всичко е записано. Елин бърка в джоба си и изважда телефона. Откъде да започне със снимките?

Тялото на Адел.

Поривите на вятъра вече променят местопрестъплението, навяват сняг върху лицето й и развяват дрехите й. Но преди Елин да се залови за работа, се чува глас, едва доловим в свистенето на вятъра.

— Открих нещо.