Санаториумът

78

— Сигурна ли си? — гласът на Айзак е безгрижен, но очите му са бдителни и предпазливи. — След всичко, което се случи? Ти не беше добре, когато си тръгнах.

Той се обръща към нощното шкафче, взима чашата с кафето си и я пресушава.

Лицето му изглежда сивкаво на слабата светлина, къдриците му са сплъстени и залепнали за главата.

В стаята му цари пълен хаос — чаршафите и завивките са отметнати и измачкани и нощното шкафче е отрупано с чаши. Елин изпитва вина. Айзак скърби, едва се държи, а сега тя го натоварва още повече.

— Не мога да го оставя — тя прогонва мисълта. — Чух, че падна нещо. Сигурна съм. Трябва поне да отидем да видим.

— Но ако там имаше нещо, щяхме да го видим, докато помагахме на Уил — очите му обхождат лицето й. — Там долу бяхме цяла група. Ако го беше намерил някой друг, щеше да ни каже.

Елин анализира безучастната му реакция и внимателното равнодушно изражение. Айзак мисли, че тя е преуморена и се хваща за сламки.

Настъпва неловко мълчание.

Елин изведнъж осъзнава как изглежда — лицето й вероятно е лепкаво, влажно от пот, косата й е разрошена от неспокойния сън.

По бузите й плъзва руменина.

— Не непременно — тя прокарва пръсти през косата си, опитвайки се да я приглади. — Бяхме се съсредоточили да помагаме на Уил. Лесно може да не сме забелязали нещо.

— Така или иначе — предпазливо казва Айзак, — това вероятно не е правилното решение. Марго по всяка вероятност е някъде в хотела. Тя е напуснала помещението с генераторите, избягала е. Твърде рисковано е — той се поколебава. — И не само това. Ами Уил? Не трябва ли да си с него?

Елин усеща, че раменете й се стягат — още една вълна на вина.

Айзак е прав.

Тя наистина трябва да бъде с Уил. Това е най-малкото, което може да направи след случилото се, но подтикът да последва инстинктите си е твърде силен.

— Когато излязох, той още спеше. Беше добре през цялата нощ. Сара ми изпрати съобщение, че ще дойде след малко да го гледа, пък и… няма да се бавим.

Елин млъква, трепвайки от собствените си думи.

Оправдания от най-лошия, най-егоистичния вид.

— Сигурна ли си? — Айзак взима пуловер и го нахлузва през главата си.

— Да. Фактът, че Марго ме нападна, доказва, че нищо не е свършило. Тя искаше да ме отстрани от пътя си, защото планира още нещо.

Айзак отмества поглед към прозореца.

— И все пак, мисля, че трябва да изчакаш. Според прогнозата времето може да се пооправи по-късно днес. Полицията може да успее да дойде.

— Не изглежда така — Елин поглежда навън. Все още е тъмно, но външните лампи осветяват снега, който се сипе от небето на тлъсти снежинки. — Не можем да си позволим да чакаме. Така както говореше Марго, мисля, че става въпрос за нещо лично. Отмъщение.

Очите на Елин проследяват погледа му. Коженото яке на Лори, преметнато на облегалката.

В изражението на Айзак се променя нещо.

Той кимва отривисто и решително.

— Добре. Хайде да го направим.

Очите му блестят от някакво чувство, което е повече от гняв. Нещо по-силно, по-мрачно, дълбоко лично.