Санаториумът

35

Чашата с кафето на Елин пада от ръката й. По масата се разлива кафе, тънка тъмна ивица.

Мъж в униформа на „Лю Соме“ удря по прозореца с юмруци толкова силно, че стъклото вибрира. Вятърът навява настрани сняг, който замъглява лицето му. Вижда се само тъмна, късо подстригана коса и че е едър.

Дум. Дум.

Сърцето на Елин ускорява ритъм.

Уил става и препъвайки се, тръгва към прозореца. Елин хуква след него.

Лицето на мъжа се прояснява. Чертите му са изкривени, а очите — широко отворени и втренчени, с уголемени зеници.

Той казва нещо.

— La piscine… — останалите му думи се губят във вятъра и зад стената от дебело стъкло. — Lа рiscinе… — повтаря мъжът, този път по-силно, за да го чуят през стъклото. Басейнът.

— Ще повикам някого — със задавен глас казва Уил.

Елин кимва безмълвно. Във вените й приижда адреналин.

Търси дръжката на вратата, която води към терасата, намира я и натиска силно.

Не се отваря.

Елин натиска отново. По-силно.

Най-после вратата се отваря. Смразяващ въздух и пухкави снежинки яростно нападат лицето й.

Мъжът се придвижва към нея. Тялото му трепери.

— Lа piscinе…

Гласът му е пронизителен, бръщолевещ и граничи с истерия. Той изрича думата отново и отново и последната сричка се смесва с първата. Сочи към спа центъра.

Елин излиза на терасата и поглежда в посоката, която сочи, но не вижда нищо. Спа центърът се намира вляво, но е преграден със сложна структура от ограда и растителност.

— Пуснете ме да мина, моля…

Елин веднага познава гласа на Сесил Карон. Уил е зад нея.

— Пуснете ме да мина — Сесил вече облича яке. Тонът й е спокоен и авторитетен, но Елин долавя прикритите чувства — страх, паника. — Аксел, покажи ми — Сесил тръгва след него и се обръща към Елин. — Моля те, върни се вътре.

Елин не помръдва и гледа как Аксел се връща по терасата. Движенията му са хаотични и нервни и краката му се хлъзгат по леда и сбития сняг.

— Трябва да отида с тях.

— Не — Уил слага ръка на рамото й. — Не знаеш какво е станало.

Елин чува думите му, но не ги възприема. Ами ако е Лори?

Тя се връща вътре, взима чантата си и грабва якето от стола. Облича го и излиза навън. Сесил и мъжът изчезват надолу по стъпалата в края на терасата.

Елин върви след тях. Въпреки че пухеното й яке е дебело, вятърът пронизва материята и щипе гърлото и гърдите й.

Стига до стъпалата и вижда, че са стръмни и заледени. Вкопчва се в перилата и започва да слиза предпазливо.

Долу има дървена преграда, която отделя двора от спа центъра.

Аксел бута вратата и се разкрива спа центърът. От басейните се вдига пара на талази и се вие на кълба нагоре, докато се среща със снега.

Елин ускорява крачка и ги доближава. Усеща как дъските на пода вибрират под краката й.

Аксел забързва, заобикаля по-големия басейн, стига до по-малкия, разположен на по-ниско ниво, и спира.

— Ici — ръката му трепери, когато посочва към басейна. Тук.

Силуетът му й пречи да види водата и Елин пристъпва крачка встрани. Осветлението над главата й проблясва и сцената ту се осветява, ту потъва в мрак.

Внезапен порив на вятъра повява през парата и я разпръсва. Басейнът се вижда ясно. Покривалото е отместено на една трета от цялата площ и снегът се събира неравномерно по повърхността.

И тогава Елин съзира очертанията на проснато безжизнено тяло на дъното на басейна. Прожекторите долу хвърлят слаба светлина и озаряват косата, която се рее във водата.

Дълга е до раменете. Тъмна.

Жена, мисли си Елин и в гърлото й се надигат киселини. В главата й натрапчиво отеква един въпрос: Лори ли е? Лори ли е?

Елин пристъпва по-близо и се вглежда отново. Тя е. Черно пухено яке. Тъмни джинси.

Лори.