Санаториумът

4

— Елин, идваш ли…

Последната дума на Уил бе заглушена от плющенето на знамето, което се развя от поривите на вятъра.

Тлъсти снежинки се сипят от небето и падат по лицето й. Стомахът й се сви. Въпреки присъствието на Уил и хотела отпред, Елин бе поразена от това усамотение — абсолютна отдалеченост. Пътуването от града продължи повече от час и половина, с всяка изминала минута криволичещият път ги отвеждаше все по-нависоко в планината и Елин не можеше да се отърси от засилващото се чувство на безпокойство.

Пътуването продължи по-дълго и заради снега, но тя все още не можеше да потисне усещането колко са далеч от цивилизацията. Видя само гъсти дървета, сняг и сенчестата грамада на планината, която някак застрашително се извисява.

— Елин, идваш ли? — Уил тръгна, влачеше куфарите им по снега към входа на хотела.

Кимна, стиснала дръжката на чантата си. Докато стои пред хотела, Елин усети нещо много странно — раздвижване във въздуха, особен смут, който нямаше нищо общо с падащия сняг.

Огледа наоколо, алеята за коли и паркингът са безлюдни.

Няма никой.

Всички пътници от зъбчатата железница са влезли вътре.

Сградата, мисли Елин, докато оглежда грамадната бяла постройка. Колкото повече я гледа, толкова повече напрежение чувства.

Не го забеляза в брошурата, която изпрати Айзак, защото снимките бяха направени от разстояние и се фокусираха върху зрелищния фон — покрити със сняг върхове и гора от заскрежени ели.

Снимките не показваха самата сграда и колко безпощадна изглежда всъщност.

Няма съмнение какво е била. В архитектурата й има нещо брутално клинично, институция в изчистени линии, неумолими правоъгълни плоскости и фасади, модернистичен равен покрив. Навсякъде е стъкло — главозамайващо, цели стени от стъкло, които позволяват да виждаш вътре.

Елин пристъпи напред. Все пак нещо противоречи на това усещане за клиника, детайли, които не се виждаха в брошурата — парапети с дърворезба и балкони, красива дървена веранда на приземния етаж.

Това е аномалия. Напрежението й се засили. Противопоставянето е смразяващо, сблъсък между институцията и красотата.

Вероятно е умишлено. Когато са проектирали сградата, сложният дизайн е бил опит да се прикрие факта, че това не е място, където човек идва да се забавлява.

Било е място, където хората се борели със заболяването и умирали.

Сега има логика в това, че брат й ще празнува годежа си тук.

Това място, също като Айзак, е фасада.

Прикрива какво всъщност има зад фасадата.