Санаториумът

73

— Виждаш ли нещо? — тихо пита Уил.

Стъпките им отекват по мраморния под.

— Засега нищо.

Елин влиза по-навътре в рецепцията и спа центъра, но няма следи някой да е тук. Нищо не е преместено, всичко е на мястото си. Дори списанията под масата са подредени в идеална равна купчина.

Тя се навежда и оглежда бюрото на рецепцията, но се виждат клавиатурата на компютъра, мониторът с плосък екран и едно високо растение в бяла ваза вляво.

Въздухът е изпълнен със същата смесица от аромати като първия път, когато Елин дойде тук — мента и евкалипт, примесени с миризмата на белина от почистващи препарати.

В съзнанието й оживява спомен — когато Лори им показваше спа центъра. Елин примигва и преглъща сълзите си, докато си представя лицето и усмивката й. Това я зарежда с нова целеустременост. Правя го и заради Марго, и заради Лори.

— Хайде да проверим съблекалните — Уил минава покрай нея, изглежда неспокоен и непрекъснато се оглежда.

Тук е районът, който засече локаторът на айфона — някъде към басейна и помещението с генераторите. Но когато минават през вратите, и съблекалните изглеждат безлюдни. Белите плочки са лъснати и блестят. Вратите на кабинките са затворени.

Това не ги спира да проверят. Започват отляво и систематично претърсват всяка кабинка. Вътре няма нищо, нито хора, нито следа от безредие.

— Басейнът? — Елин се опитва да вложи ентусиазъм в гласа си, но изпитва съмнение, че ще открият нещо.

Много вероятно е убиецът да е захвърлил телефона някъде наблизо. Мястото, което намериха на тракера, може да не означава нищо.

Уил тръгва пред Елин, обикаляйки по ръба на басейна.

— Нищо — той шумно въздиша.

Прав е. Водата е спокойна, изпъстрена с блещукаща светлина. Подът е сух, няма влажни отпечатъци от стъпки или пръски вода. Остана да проверят само едно място в този район — стаята за поддръжка.

Елин се отправя обратно към съблекалнята. Уил върви след нея. От камерата за наблюдение тя знае, че вратата за достъп е на отсрещната стена — вратата, която сигурно е използвала Лори, за да влезе в съблекалнята и да наблюдава Елин.

Намират я лесно — бяла метална врата в средата на отсрещната стена. Елин доближава пропуска до електронното устройство на вратата, тя изщраква и се отваря.

Елин влиза вътре и остава поразена от невъзможната плетеница от метални артерии, които минават по тавана, и обемистите машини и тръби по пода. Пространството е по-голямо, отколкото си е представяла. Същински лабиринт. Вероятно се простира по цялата дължина на съблекалнята и басейна.

Чува се постоянно глухо бръмчене, зловещо механично сърцебиене, подсилено от химичната индустриална миризма.

Елин поглежда Уил.

— Няма да се разделяме. Ще отида…

Но тя не успява да довърши изречението си.

Изведнъж всичко потъва в непрогледен мрак.

Елин се добира до вратата и електрическия ключ до нея. Натиска силно и го усеща как се огъва под пръстите й, но не се случва нищо. Осветлението не се включва.

Обзема я ужасяващ, мъчителен страх.

Тя се обръща дезориентирана. В главата й зазвучава аларма.

— Телефонът ти — подканва я Уил. — Използвай фенерчето.

Елин рови в джоба си и изважда телефона. Отваря екрана, плъзгайки пръст нагоре, за да намери функцията фенерче.

Фенерчето се запалва, но светлината е слаба, едва осветява ръката й.

Уил я дръпва назад.

— Елин, не можем да го направим. Не виждам нищо — гласът му е напрегнат. — Някой нарочно угаси осветлението. Тази работа не ми харесва.

Тя доближава фенерчето до лицето му. Тънкият лъч осветява сенките под очите му и лъскавия слой пот по челото му.

Не трябваше да го водя тук. Той изпада в паника.

— Върни се. Аз ще продължа да търся — казва Елин и после прошепва: — Ако някой го е направил нарочно, това означава, че сме близо до целта.

Мускулите на врата му видимо се изопват.

— Няма да се върна без теб.

Те се промъкват напред. Стъпват леко и внимателно, следвайки линията на стената, но е трудно да се движат покрай огромните машини. Трябва постоянно да са нащрек и да сменят посоката.

Всяка машина издава различен звук. Някои бълбукат, други бучат, а трети са като летящи насекоми и бръмчат като лудешки размахани крила.

Няколко крачки по-нататък пространството се разширява, но не много. Елин забелязва няколко тесни коридора, които се вият между машините.

Тя вдига телефона и движи ръка в кръг. Светлината озарява металните заграждения около машините.

Нищо.

Елин се приготвя да тръгне отново, когато някъде пред нея се разнася шум. Звукът я стряска и тя изпуска телефона.

Елин се навежда, търси пипнешком и го намира. Непокътнат е. Фенерчето още работи.

Тя се завърта и се приготвя да каже нещо на Уил, когато чува друг звук — тихо стържене.

Елин обръща телефона така, че лъчът да е пред нея. На слабата светлина тя вижда очертания на пода — фигура.

Елин насочва лъча и затаява дъх.

Марго.

Лежи на пода, свита на кълбо. Краката й са прибрани до тялото. Главата й е обърната настрана и Елин не вижда лицето й.

Няма друг звук или движение, но въпреки това Елин продължава да движи в кръг фенерчето и изминава няколко метра покрай Марго, за да види дали в сенките по-нататък не се крие някой.

Няма никой.

Елин облекчено издиша затаения си дъх.

Възможно е това да е само място за задържане. Ако е така, има вероятност да измъкнат Марго, преди да се върне убиецът.

Елин бързо прекосява разстоянието между тях, като държи светлината, насочена към Марго. От толкова близо вижда, че китките и глезените й са завързани. Между устните й е стегнато опънато парче груб плат.

Уил стои назад в сенките и се оглежда.

Елин оставя на пода телефона със светлината нагоре и прикляква до Марго, за да види лицето й.

— Марго, аз съм, Елин.

Марго я поглежда. Очите й са празни, безучастни. Лицето й е изцапано — неравни черни ивици по челото и бузите.

— Марго, сега всичко е наред. Ще те измъкнем оттук.

Марго обаче не реагира. Няма знак, че я е чула. Само продължава да гледа втренчено с празни, безучастни очи.

Тя е в шок. Или е упоена.

Елин взима телефона, насочва го към краката на Марго и оглежда възлите около глезените й.

— Сега ще ги развържа и ще те качим горе.

Но изведнъж Марго рита Елин в коленете, движение, което е невъзможно, при положение че Марго е завързана.

Краката на Елин се подкосяват.

Тя не може да се задържи и се стоварва тежко на пода. През бедрата, хълбоците и прешлените й преминава ударна вълна. Телефонът й пада с трясък на земята и пластмасата се напуква, но фенерчето продължава да работи и озарява със слаба светлина пространството между тях.

Елин извиква и се опитва да погледне нагоре, но острата болка в долната половина на тялото замайва главата й и замъглява зрението й.

Зрението й най-после се прояснява и тя се стряска, когато вижда, че Марго стои над нея. Тялото й е изопнато и заело позиция. Въжетата висят развързани на китките и глезените й.

За момент Елин не може да проумее какво става.

За някой друг ли я помисли Марго? За нападателя?

И после прозрението я осенява с болезнена яснота.