Санаториумът

25

Елин влиза в съблекалнята. В главата й отекват думите на Уил — не си на себе си.

В очите й парят сълзи. Пъхва крака в обувките, навежда се и си взема чантата. Изправя се и остава неподвижно.

Някакъв звук. Отваряне и затваряне на врата.

Елин се обръща. Очаква да види от някоя кабинка да се появи някой с мокра коса и спортна чанта в ръката.

Тишина.

Не е възможно човек да е толкова тих. Преобличането изисква шум — драскащото търкане на дрехи върху влажна кожа, леко раздразнено сумтене, когато в мократа коса се заплетат копчета и когато се обърнат презрамки.

Но ето пак — изщракване и леко затръшване на врата.

Елин чака. Все още чака да се появи някой, но не се случва нищо.

Тишината продължава и ударите на пулса в ушите й се засилват. Сетивата й са напрегнати, когато Елин се обръща и оглежда пространството.

Всичко е тихо и неподвижно.

Тръгва към вратата, водеща към рецепцията. Не ставай глупава, казва си. Няма нищо.

Но това не е вярно.

Елин чу нещо. Не си въобразява.

Върви бавно покрай кабинките за преобличане.

Преживяването е странно. Елин едва сега съзнава колко е особен дизайнът на съблекалнята. Всяка врата е долепена без рамка до следващата. Ефектът е като на вътрешен коридор, който разполовява пространството. Гол, стерилен тунел.

И не само това. На вратите на кабинките няма дръжки.

Как се отварят?

Елин предпазливо бута вратата най-близо до нея. Натискът на ръката й прави нещо — вратата изщраква и се отваря навътре. До лявата стена на кабинката има тясна пейка със сгъваща се част, вдигната, за да може да се отвори вратата. Когато се спусне, очевидно двете образуват пейка с нормална широчина и вратата се заключва.

Елин отново тръгва покрай кабинките и бута всяка врата.

Щрак.

Щрак.

Щрак.

Но вътре няма никой.

Докато се отварят и последните врати, тя пристъпва вътре.

Мисли си: възможно ли е някой да е излязъл от друго място!

Слага ръка на вратата отсреща и леко натиска.

Да. Кабинката се отваря откъм другата страна на съблекалнята, за да могат хората да влизат и излизат и от двете страни.

Обзема я засилващо се чувство на безпокойство. Възможно е някой да е бил там и да се е измъкнал от другата страна.

Определено не е минал през рецепцията. Елин беше обърната с лице към нея през цялото време. Но може би е отишъл при басейна…

Тогава къде е сега?

Има само един начин да провери. Елин изхлузва обувките, връща се при басейна и оглежда пространството.

Стомахът й се свива.

Само Уил е тук и плува. Елин се вцепенява за момент, а после се връща през съблекалнята в рецепцията на спа центъра.

Някой определено беше тук. Наблюдаваше ме.

Марго вдига глава и се усмихва.

— Той още ли плува?

— Да. Изглежда, иска да постигне рекорд — Елин се опитва да звучи безгрижно. — Някой влезе ли тук след мен?

— Не. Спокойно е. Мисля, че хората са излезли по-рано заради промяната на времето. Скоро ще се оживи отново, след като пак заваля сняг.

Елин кимва и пръстите й се увиват плътно около дръжката на чантата.

Част от нея иска да отхвърли онова, което чу, като плод на въображението, някакъв съвсем различен шум, но друга част от нея е сигурна, че онзи, който беше там вътре, я наблюдава.

Чака.