Санаториумът

42

Връзка, мисли си Елин, докато върви към Фелиса. Връзка между Лори и Адел. Те явно са се познавали достатъчно добре, за да се карат за нещо.

Може ли да е свързано със случилото се?

Тя прогонва мисълта и спира до маса, не много далеч от мястото на Аксел.

— Фелиса?

Жената поглежда Елин и тефтерчето в ръката й. Слаба е, има изящни черти и извити в идеална дъга вежди, заострени до тънки краища. Черната й коса е сплетена на сложна плитка. Кожата й е матова. Може би е испанка? Или португалка?

— За Адел ли става въпрос?

Елин кимва.

— Може ли да се преместим на по-уединено място? — тя посочва свободна маса наблизо.

— Разбира се — Фелиса взима чашата си с водата, става и оглежда преценяващо Елин.

Очите й се отместват към русата й несресана коса, прибрана зад ушите, и пиърсинга й с форма на спирала. Сигурно е чула, че Елин е полицай, и е очаквала нещо… различно.

Елин е свикнала с тази реакция. Тя много добре знае какво говорят хората зад гърба й.

Задръстена. Твърде съсредоточена в кариерата си, за да направи най-доброто за себе си, какво то и да означава това.

Не й пука. Винаги е намирала за трудно всичко, свързано с „женствеността“.

Дори още когато беше малка, Елин знаеше, че извън нея има друг свят — племе жени с лъскави коси и сръчни пръсти, които знаят как да извиват и усукват косата в сложни прически. Жени, които гледат видеоклипове в „ЮТюб“ как да овладеят техниката на гримирането, за да „изпъкват“ скулите им.

Приятелката й Хелън, също детектив от полицията, беше от тях. Веднъж, на вино и къри, тя показа на Елин видео за „полагане на контури“. Показа й го отново, сякаш ако го изгледа няколко пъти, Елин ще го разбере по-добре, но на нея й се стори като чужд език. Инструмент, на който никога няма да се научи да свири.

Елин тръгва след Фелиса, но преди да седне, към тях се приближи гостенка на хотела. Тя е към четиресетте, дребничка и закръглена. Тъмната й коса е увита на хлабав кок. Изражението й е измъчено, разтревожено. Елин я поглежда предпазливо.

Жената пристъпва към нея твърде близо, пристъпва в личното физическо пространство на Елин.

— Извинете, вие сте полицайката, да? — говори със силен акцент, вероятно италиански.

— Да, аз…

— Тревожим се — прекъсва я жената и хвърля поглед към масата вляво зад нея. — Родителите ми… са възрастни, те… — тя се поколебава и смръщва чело от съсредоточеност, сякаш се мъчи да намери правилните думи. — Те се борят с това. Уплашени са. Нуждаем се от повече информация.

Елин кимва и се прокашля.

— Разбирам, че ситуацията е малко плашеща, но ние контролираме нещата. Вече обсъдихме въпроса с местната полиция и сме съставили план. Аз… — тя осъзнава, че бръщолеви, и млъква.

Жената се намръщва и в изражението й се появява нещо ново. Гняв, мисли Елин. Нормална реакция, когато някой се чувства уплашен и безсилен, но винаги я е притеснявала.

Гневът често е непредсказуем, бариера, която пречи да се контролират нещата.

— Контролирате — повтаря жената и стиска ръце. Гласът й е тънък и пронизителен. — Не съм сигурна. Хората се страхуват. Не само гостите, но и служителите. Чух група от тях да разговарят, ей там — тя посочва към тях. — Колко време ще отнеме, докато някой стигне до нас — бузите й са зачервени, на петна. — Щом те работят тук и са уплашени, как трябва да се чувстваме ние, гостите?

Елин и Фелиса се споглеждат.

— След няколко минути ще информирам подробно всички — монотонно отговаря Елин. — Прилагаме ясни протоколи, за да овладеем ситуацията. Довечера ще преместим всички в стаи на по-долните етажи, които обикновено са запазени за служители. Членове на персонала ще охраняват всички публични места.

— Охрана?

— Да. Във всеки коридор. Правим всичко възможно, за да са в безопасност хората.

Следва сякаш безкрайно проточило се мълчание, докато жената размишлява върху думите й.

Накрая раменете й се отпускат и за облекчение на Елин тя казва:

— Ще им кажа — жената отново посочва към масата, където седят родителите й. — Но все пак мисля, че трябва по-добре да общувате с хората. Да уведомите всички, ако се промени нещо.

— Разбира се.

Елин изчаква жената да се отдалечи и после сяда.

— Съжалявам — измънква тя.

— Няма проблем — отвръща Фелиса. — Това може да се очаква, нали? Хората се тревожат.

Елин слага тефтерчето си на масата.

— Опитвам се да разбера какво се е случило през последните няколко дни на Адел и какво би могло да провокира нападението.

Фелиса отпива вода от чашата си.

— Тя приключи смяната си в петък. Трябваше да се върне на работа във вторник идната седмица.

— Видели сте я в петък, преди да замине? — Елин трескаво записва.

Почеркът й е разкривен, драсканици, но не може да пише по-добре. Умората, която почувства в съблекалнята, сега я завладява напълно, и движенията й са бавни, безжизнени, сякаш гази в кал.

Трябва да хапне нещо.

— За малко. Адел бързаше, искаше да се върне при сина си, преди той да замине с баща си за една седмица.

— Не са ли заедно?

Фелиса поклаща глава.

— Отдавна. Всъщност никога не са били заедно. Мисля, че са се опитали за известно време, заради момчето, но…

— Как ви се видя Адел?

— Добре. Нервна, защото не искаше да закъснява, но… — гласът й заглъхва. — Мислите ли, че… е стигнала до дома си? — неуверено пита Фелиса.

— Не знам. Сигурна съм, че полицията ще провери.

Вътрешно Елин е убедена, че Адел не е успяла да се прибере в дома си. Тя знае, че Адел е била завързана, затова предполага, че е била държана някъде в хотела или наблизо, преди да я убият.

Фелиса увива пръсти около чашата си и кокалчетата й побеляват от натиска.

— Кой би го направил? Няма никаква логика.

— Знаете ли дали Адел е имала някакви проблеми? — настоява Елин. — Лични? Професионални?

— Не, но Адел е швейцарка. Знам, че звучи странно, но наистина има… швейцарска сдържаност — Фелиса се усмихва леко. — Когато живеех в Женева, на съседката ми й отне две години, докато напредне от Воnjour на Воnjour; çа vа?[3] — тя се колебае, сякаш не може да реши дали да добави още нещо. — И не само това. Адел като човек можеше да е… много хладна и резервирана.

— В какъв смисъл?

— Тя беше необикновена за камериерка. Текучеството в тази работа е голямо. Има много чужденци. Рядко се срещат швейцарци като Адел. Мисля, че работата й харесваше, но винаги съм имала чувството, че тя се смята за нещо повече и не иска да се ангажира изцяло. Беше затворена в себе си и избягваше другите — Фелиса се усмихва. — Мисля, че вероятно беше права. Тя беше умно момиче. Бях изненадана, че се захваща с такава работа.

— Тогава защо го правеше?

— Попитах я веднъж. Адел каза, че няма избор. Няма образование и трябва да се грижи за момченцето си.

Елин се замисли върху думите й. Нещо не е наред с положението на Адел. Нещо не се връзва.

— И още нещо. Искам да ви попитам за Лори Щрел. Знаете ли, че тя изчезна?

— Да — Фелиса слага лакти на масата. — Мислите ли, че… онзи, който е направил това на Адел… — тя преглъща с усилие.

— Не знаем. Затова трябва да разберем дали има връзка между тях. Смятате ли, че Адел и Лори са били приятелки?

— Да — по лицето на Фелиса пробягва нещо, което Елин не можа да разгадае.

Тя знае нещо. И не е сигурна дали да го каже.

— Бяха ли близки? — пробва Елин.

Фелиса въздъхва шумно.

— Допреди няколко месеца, да. Постоянно ги виждах заедно, но после вече не. Предположих, че са имали някакво разногласие, но после, преди няколко седмици, бях с Адел, и Лори мина покрай нея, без дори да я поздрави — Фелиса се намръщва. — Беше странно. Лицето на Адел, изражението й… Изглеждаше уплашена. Само така мога да го опиша.

— От Лори?

— Да-тонът й е сдържан. — Но не се изненадах. Лори… не го разбирайте погрешно, но тя може да бъде… доста крайна. Приема се твърде насериозно. На съвещанията Лори е единствената, която не се усмихва и си записва всяка подробност — Фелиса заговаря по-тихо. — Сесил, управителката, е същата — пак се намръщва. — Но мисля, че поради друга причина. Тя няма семейство и партньор и затова влага всичко в хотела. Струва ми се, че е прекалено.

Елин кимва и отново се замисля върху думите й. Тревожи я особено много едно нещо — караницата между Лори и Адел.

Когато разговаря със Сесил, трябва да я попита дали знае за това и дали и други хора са чули или видели нещо.

Притеснява се, че това ще обърка нещата още повече. Всеки път, когато някой каже нещо за Лори, представата й за нея се променя. Отначало беше ясна, сега е размътена. Невъзможно е да се изясни.