Санаториумът

55

Часът е 8,45. Елин препрочита името, гравирано на стъклената табелка на стената. Suite Plaine Morte. „Апартамент Мъртва равнина“. Това трябва да е. От уебсайта на хотела тя знае, че това е единствената мансарда в сградата.

Когато поглежда през остъклената врата, става ясно, че самият апартамент не е от другата й страна. Има малък коридор, който води до вратите на асансьор в отсрещната страна вляво. Лори беше права — апартаментът има отделен коридор и асансьор.

Елин вдига ръка към вратата и в същия момент телефонът й започва да пулсира в страничния джоб. Успокоена, че го е превключила на режим вибриране, Елин го изважда и поглежда екрана.

Лори?

Не, друг номер. Бернд.

Търсенето в РИПОЛ показа, че имаме разузнавателни данни за Лори Щрел — справка, кантон Во. Чакаме разрешение да споделим подробностите с теб незабавно.

Разузнавателни данни? Какво означава това? Елин се пита дали да му се обади и поглежда часовника на екрана. 8,48, няма време. Този въпрос ще трябва да почака.

Тя слага телефона в джоба си и се вмъква през вратата.

Започва да се чувства нервна. Върви твърде бързо. Въпреки тънкия си пуловер, Елин усеща, че по гърба й избива пот.

Пространството в коридора е изнервящо, едно от малкото в хотела, където няма стъкло. Стените са от мрамор с кремав цвят и по повърхността се вият розови жилки.

Въпреки уединението, което предоставя, мраморът прави мястото тясно, задушно.

На половината разстояние към асансьора Елин забелязва нещо — малки, квадратни картини, окачени на стените.

Скици в черни рамки, объркани плетеници от неясни мастилени линии. Отнема й малко време, докато очите й анализират бъркотията от форми и очертания, но когато най-после го правят, Елин отстъпва назад.

Хора, мисли си тя и закрива с ръка устата си.

Части от хора — лице, крак, коляно.

Въздействието е жестоко. Те приличат на изображения на ампутация. Осакатяване.

Елин минава покрай тях. Тишината е мъчителна. Чува всеки звук, който издава.

Всеки свой дъх. Всяка своя стъпка.

Как ще обясни присъствието си, ако срещне някого? Какво ще каже? Има и камера за наблюдение. Ами ако някой я види, че се качва тук? Сесия или Лукас?

На стената в дъното се вижда огромно огледало. Елин не може да не се види как се приближава — провиснала коса, измачкани джинси. Медальонът на Сам е прилепнал в основата на гърлото й, близо до деколтето на пуловера. Белегът над устната й улавя светлината на лампата на тавана и очертава бледа, сребриста ивица от устата до носа й.

Елин пристъпва няколко крачки напред и се приближава до асансьора, който сигурно води право нагоре към апартамента.

С периферното си зрение забелязва движение в огледалото. Пробягване на сянка.

Елин се смразява, убедена, че вижда силует, но когато се обръща, няма никой. Знае, че вероятно е само отражение — изкривяване на светлината от лампите на тавана, което отразява собствените й движения, но това не спира студеното проникване на страха в гърдите й.

Луда ли е, че дойде сама тук и пое риска?

Тя изминава последните няколко крачки до асансьора, поема си дълбоко дъх и се упреква: не губи хладнокръвие точно сега. Скоро ще получиш отговори.

Няколко минути по-късно Елин слиза от асансьора и се озовава във входното фоайе на мансардата. Очите й оглеждат по-голямото пространство отвъд — дневна, камина, огромни прозорци.

Тя поглежда часовника си. 8,50. Подранила е с десет минути.

Тук ли е вече Лори?

Елин се оглежда. Няма никой, но Лори може да я наблюдава отнякъде, за да провери дали не води някого.

Тя тръгва, но отново спира, не е сигурна какво е очаквала, но не и нещо с такива мащаби. Гледките. Стъклото обгръща цялото пространство и разкрива колко много сняг е навалял. Сега пейзажът е непокътнато бял и всеки ориентир е затрупан.

Елин оставя чантата си до дивана и обикаля наоколо, за да се ориентира. Дневната и трапезарията на апартамента са без прегради, но са разделени на секции. Отсреща вдясно има малка кухня, а срещу нея — друга дневна. Коридор води надясно, където вероятно са спалните.

В главната дневна, където стои Елин, има камина и три грамадни дивана, наредени около масичка за кафе.

Трапезарията се намира на няколко стъпала по-надолу. В средата има голяма дъбова маса, а на стената вдясно — огромна картина, отново едно от онези странни, осакатени изображения — ярки оттенъци на синьо, преминаващи в черно, отрязани части на крайник.

Всичко е семпло и аскетично. Няма я обичайната показна украса, типична за подобни апартаменти. Няма лъскави декоративни елементи — ефектни плюшени платове, позлата, грамадни вази, пълни с цветя. Линиите са изчистени, цветовете — пастелни и подбрани с вкус.

Луксът е в изпипването, в детайлите — мраморните стени, елегантното кожено кресло, скъпите мебели, огромната бяла овча кожа на пода.

Елин спира и се сепва. Не се разсейвай.

Лори може да е тук, в някоя от другите стаи.

— Лори? — тихо извиква Елин и застава абсолютно неподвижно, но никой не отговаря; само тишина и собственият й глас, който отеква в главата й.

Тя тръгва по коридора вдясно. Сетивата й са нащрек за някакво движение или звук. Първата стая, в която влиза, е библиотека и място за игри, а втората, срещу нея, е малка, приятна и уютна, предназначена за почивка. Пред всяка има тераса.

Елин бързо оглежда стаите, но няма и следа от нечие присъствие. Всичко е подредено, недокоснато.

Въпреки това, докато върви към спалните, пуловерът й вече е влажен от пот и материята се търка дразнещо по кожата на гърба й.

И все пак Лори може да е някъде тук. Да се крие.

Елин предпазливо влиза в първата спалня. Главната, мисли си тя, когато вижда голямото легло, стърчащо от стената, персоналния басейн на терасата и джакузито с гореща вода.

Там няма никой.

Елин оглежда другите три спални, вижда, че са безлюдни и тръгва обратно към дневната. В крайниците си усеща събрано на възел пулсиращо напрежение. Единственото й желание е да приключи по-бързо с тази история.

Тя отново поглежда часовника си. 8,57. Още три минути…

И тогава чува шум — тътрене, стържене, сякаш някой бута нещо, премества го.

Елин се обръща. Чува силно собственото си дишане. В прозорците съзира отражението си и още нещо.

Силует?

Също като в съблекалнята на басейна, изпитва непогрешимото чувство, че някой я наблюдава, очи, пълзящи по нея.

Със засилващо се усещане за паника Елин пак оглежда стаята.

Нищо. Чува само биенето на собственото си сърце, което думка в ушите й.

Отново поглежда часовника. До девет остават две минути. Времето се влачи болезнено бавно.

Най-после се разнася звук.

Нещо познато — металическото бръмчене на асансьора, което скоро е погълнато от свистенето на вратите, докато се отварят. Елин чувства, че ритъмът на дишането й се ускорява и притиска лакти до ребрата си — машинално защитно движение.

Запази спокойствие. Дишай дълбоко. Не изпадай в паника.

Вратите на асансьора вече са отворени широко, но никой не слиза.

Празен е.

Чува се само приглушеното му механично бръмчене, докато се установява на едно място.

Елин трепва. Погледът й се спуска надолу. Там има нещо, на пода има нещо.

Тя усеща, че краката й омекват и после се подкосяват.