Санаториумът

45

— Лори… и Лукас? — очите на Айзак помръкват. — Били са заедно?

— Да. Малко след като хотелът е отворил.

Елин се премества на стола, взима вилицата и слага малко парче картоф в устата си.

Макар че е време за вечеря и би трябвало да е гладна, тя трябва да полага усилия, за да яде. Няма апетит.

Погледът й обхожда салона. Малкото останали гости са се скупчили около масите, пият и разговарят. Нервни са, мисли си тя, забелязвайки резките им жестове и принудения, твърде силен смях. От професионален опит знае, че това е обичайна реакция — преструват се, че не се е случило нищо. Ако се преструват достатъчно усилено, може и да стане истина.

Илюзията обаче скоро е разбита. Елин забелязва служител от персонала, които стои до вратата и се оглежда наоколо. Охрана, наблюдава, както тя е препоръчала.

На лицето на Айзак се изписва облекчение.

— Това е било, когато се бяхме разделили за малко. Карахме се за глупости… — той отпива голяма глътка от бирата си и отмества настрана чинията си.

Не е докоснал спагетите. Кремообразният сос е станал лепкав и се е втвърдил.

Въпреки увереността в думите му, Елин забелязва, че Айзак видимо преглъща с усилие. Разтърсен е от онова, което му каза. Не е знаел.

— Разделили сте се за малко? — повтаря Елин и улавя погледа му.

Стомахът й се свива. Те не са щастливата двойка, както предполагаше.

Щеше ли Айзак да й каже за временната раздяла, ако не се беше случило това?

Невъзможно е да каже и мисълта е болезнена. Имаше времена, когато тя знаеше всичко за него.

Коя му е любимата количка играчка. Точния размер на рожденото петно между пръстите на краката му. Колко лъжици „Нескуик“ обича в млякото си…

Елин усети внезапна остра болка на копнеж по миналото — живот, свързан с неговия. Когато бяха деца, разговаряха как ще живеят в съседни къщи, ще се събират на весели и буйни семейни обеди и вечери, децата им ще играят заедно, ще бъдат приятели.

Това обаче беше много отдавна. Елин усеща, че в гърлото й засяда нещо и го изчиства с мъчителна кашлица. Взима водата и отпива.

Айзак почесва клепача си. Екземата се е разраснала, малък континент, който е плъзнал към окото му.

— Ами ако има нещо повече?

— В какъв смисъл?

— Снимките му, които има Лори. Това не е нормално, нали? — Айзак барабани с пръсти по масата. Изражението му е мрачно. — Ами ако между тях е имало нещо, за което не знаем?

— Какво например? — Уил придърпва към себе си кошничката с хляба и си взима кафява пълнозърнеста багета.

— Знам ли. Нещата може да са станали неприятни или…

Елин се прокашля.

— Айзак, не можем да предполагаме нищо със сигурност. Още не. Да правим прибързани заключения, е най-лошото, което можем да сторим. Трябва да се придържаме към фактите. Адел е убита и Лори изчезна. Това е всичко, което знаем.

— Айзак, друже, тя е права — обажда се Уил, докато къса на залъци хляба. — Все още не мисли най-лошото. Не и когато нямаш информация.

Елин го поглежда и се усмихва, благодарна за подкрепата му — още нещо, в което Уил превъзхожда другите. Да хвърля мостове. Да изглажда нещата.

— Боже, чувствам се толкова безполезен, по дяволите. Да намерим онази жена в такова състояние… — гласът на Айзак потреперва. — Елин, Лори е в риск. Всяка минута, в която не правим нищо, има вероятност тя…

Елин чувства натиска на думите му — тежест, която я дърпа надолу. Сърцето й бие като обезумяло.

— Ами ако полицията не може да се качи тази вечер? И утре? Трябва да направиш нещо. Да я намериш — Айзак поглежда през прозореца, към обилния снеговалеж, осветен от външните лампи. — Виж какво става навън.

— Айзак, правя каквото мога. Говоря с полицията, но не мога да сторя много без пълен екип. Не е безопасно да…

— Ами ако беше изчезнал Уил? — прекъсва я Айзак и врътва глава към него. — Щеше да искаш да го намериш, нали? Като знаеш какво се случи току-що? — очите му са присвити и приковани в нея, сякаш я изпитва.

Елин примигва, стъписана от силата на реакцията му.

— Както казах, не знаем дали между двете има връзка.

Айзак се втренчва недоверчиво в нея.

— Наистина ли мислиш, че смъртта на Адел е единичен случай? И че не е свързана с Лори? Не може да е случайно съвпадение. И двете работеха тук, бяха приятелки…

Елин се колебае, преди да отговори. Съгласна е с него. След като разговаря с Лукас, тя е още по-убедена, че двата случая са свързани.

— Виж… аз…

— Какво? — Айзак се навежда през масата. Очите му хвърлят искри. — Знаеш нещо, нали?

Елин се дръпва назад, долавяйки мириса на бира в дъха му и леката киселина на изпотено тяло. Изразът в очите му… плаши я.

Напомня й за моментите точно преди Айзак да превърти. Да изгуби контрол. Да започне да хвърля като конфети разни неща из стаята. Тя още помни изражението на майка им, когато това се случи — едва потиснатото трепваме, разочарованието, но странно, не от Айзак, а от Елин, сякаш тя е виновна за поведението му.

Няколко месеца, след като майка им почина, Елин намери прашен кашон на тавана й, пълен с книги по популярна психология и изрязани статии, всичките на една тема — как стилът на възпитание на родителите се отразява на децата. Как да накарате детето си да споделя.

Откритието я натъжи неописуемо много. Майка й се обвиняваше за Айзак, момче, което е станало проблемно.

— Тъкмо щях да ти кажа — започва Елин, прогонвайки мисълта. — Говорих с Фелиса, шефката на Адел. Тя каза, че Адел и Лори се скарали. Лори споменавала ли е за това?

Айзак поклаща глава и над лицето му падат тъмни къдрици.

— Не. Доколкото знам, те все още бяха приятелки.

Елин разочаровано прехапва устни. Как да разбере какво се е случило между тях? Хрумва й идея — лаптопът на Лори.

На пръв поглед там нямаше нищо особено, но Елин не беше много щателна, тъй като тогава не беше убедена, че Лори наистина е изчезнала.

— Нека погледнем пак лаптопа й — обръща се тя към Айзак. — Може да сме пропуснали нещо, което да е от значение в светлината на онова, което знаем сега.

Айзак кимва и става.

— Ще го донеса.

Той се отдалечава и Уил поглежда Елин.

— Наистина ли мислиш, че там ще има нещо?

— Не знам, но си струва да опитам. Ще прегледам пак и социалните мрежи, за да видя дали не съм пропуснала нещо.

— Знаеш ли, мисля, че всичко това… взе решението вместо теб.

— Какво имаш предвид?

— Да се върнеш на работа. За човек, който не беше сигурен, сега изглеждаш доста решена — изражението му е сериозно. — Ти се съживи. Елин, докато се занимаваш със случилото се тук.

— Те ме помолиха да помогна.

— И ти лесно можеше да откажеш, да обясниш.

Елин повдига рамене.

— Може би — не знае как да отговори, защото Уил е прав — част от нея наистина се съживи, но все още има голяма разлика между помощта тук и връщането й на работа.

Още не е решила. Тя се замисли за имейлите на Ана, имейлите, на които упорито не обръща внимание.

Елин се обляга назад на стола, взима телефона си и преглежда профила на Лори в „Инстаграм“.

Този път, в светлината на онова, което е открила, тя търси нещо за отношенията между Лори и Адел.

Елин започва да превърта надолу. Няма нищо, свързано с теорията за скарването на Фелиса. Трябва да се върне два-три месеца назад и да се увери, че проблемът между тях е отскоро.

Първата им снимка заедно — Лори е в бар, облечена в тънка блуза с презрамки, леко преметнала ръка на голото рамо на Адел. Втората е в слабо осветен ресторант и двете са част от група. Някой е станал от масата и е направил групова снимка.

Елин продължава да връща назад — преди повече от четири месеца. Една снимка привлича погледа й. Направена е тук, в хотелския салон. Елин разпознава големия футуристичен полилей в средата на фотографията. Абстрактните стъклени висулки улавят светлината и избелват на места изображението.

— Виж — Елин подава телефона на Уил.

Лори е на преден план с някакъв мъж. Вдигнала е чаша вино с розов оттенък към обектива и главата й е отметната назад в смях. Чашата е замъглена, изпотена от конденза. На фона, седнали на едната маса, се виждат двама души, навели глави на не повече от няколко сантиметра един от друг.

Вглъбени са в разговор и израженията им са мрачни.

Въпреки че не са на фокус, Елин разбира кои са.

Адел и Лукас.