Линда Паркър влезе в тристайната си къща в Силвър Лейк, Североизточен Лос Анджелис, затвори вратата и въздъхна тежко. Денят беше дълъг и имаше много работа. Пет фотосесии в също толкова студия, разпръснати из целия град. Самата работа не беше чак толкова изтощителна. Тя обичаше професията си на манекенка и беше много добра в нея, но да шофира насам-натам в град като Лос Анджелис, където колите се движеха бавно в най-добрия случай, беше уморително и изнервяше и най-търпеливите хора.
Линда беше излязла от дома си в седем и половина сутринта и когато спря на алеята пред къщата си червения си фолксваген „костенурка”, часовникът на таблото показваше 22:14. Беше уморена и гладна, но всяко нещо по реда си.
— Вино — каза си тя, запали лампите в дневната и изрита обувките от краката си. — В момента се нуждая от голяма чаша вино.
Линда живееше в едноетажната си къща с бяла фасада с Господин Бойнго, черно-бял бездомен котарак, който беше спасила от улиците преди единайсет години. Поради напредналата си възраст Господин Бойнго вече рядко напускаше къщата. Така и не можа да свикне да тича навън и да гони птици. Това загуби привлекателността си преди няколко лета и сега котаракът прекарваше повечето си дни на перваза на прозореца. Стоеше там, спеше или гледаше унесено безлюдната улица.
Когато лампите светнаха, Господин Бойнго, който от три часа дремеше на любимия си стол, стана, протегна предните си лапи и се прозя продължително и безгрижно.
Линда се усмихна.
— Хей, Господин Бойнго. Как мина денят ти? Зает ли беше?
Радостен, че отново я вижда, котаракът скочи на пода и бавно се приближи до нея.
— Гладен ли си, малкият ми? — попита тя и се наведе да го вземе.
Котаракът се сгуши в нея.
— Изяде ли всичката си храна? — Тя го целуна по челото.
Знаеше, че денят й ще бъде дълъг, и затова беше оставила достатъчно храна, или поне така си мислеше. Линда пристъпи вдясно и погледна купичките с храната и водата в ъгъла. Не бяха празни.
— Не си гладен, така ли?
Господин Бойнго започна да мърка. Сънените му очи примигаха два пъти.
— Не съм — каза Линда със смешен глас като на герой от анимационен филм, преструвайки се на Господин Бойнго. — Искам само гушкане, защото мама ми липсваше.
Тя започна нежно да го чеше по врата и под брадичката. Устата на котарака веднага се разтегли в доволна усмивка.
— Обожаваш това, нали? — Отново го целуна.
С котарака на ръце, тя влезе в кухнята, взе чиста чаша от миялната машина и си наля щедра доза от вече отворена бутилка южноафрикански пинотаж. Пусна Господин Бойнго и вдигна чашата към устните си.
— Ммм! — каза на висок глас Линда, когато тялото й най-после започна да се отпуска. — Рай в течна форма.
Тя извади от хладилника вечерята си — малка купа салата. Предпочиташе двоен чийзбургер с подлютени пържени картофки или голяма, много лютива пица пиперони, но това би означавало да наруши правилата на строгата си нискокалорична диета — нещо, което си позволяваше да прави много рядко, за да се възнагради, а тази вечер не беше „вечер за лакомства”.
Линда отпи още една глътка вино, взе чашата и салатата и излезе от кухнята.
Котаракът я последва.
Тя се върна в дневната, сложи всичко на масата и включи лаптопа си. Докато чакаше компютърът да зареди, бръкна в чантата си и извади тубичка овлажняващ крем. Намаза обилно ръцете си и повтори процедурата с краката си.
Господин Бойнго я наблюдаваше безучастно.
През следващия половин час Линда отговаря на имейли и добави няколко ангажимента в календара си. След това затвори електронната поща и реши да се включи в профила си във Фейсбук. Имаше трийсет и две нови искания за приятелство, трийсет и девет нови съобщения и деветдесет и шест нови известия. Тя погледна часовника на стената вляво от нея. 22:51. Замисли се дали наистина е в настроение за Фейсбук, когато котаракът скочи в скута й.
— Хей, искаш още гушкане, а? — попита Линда и след това продължи с престорен глас: — Разбира се, че искам. Остави ме сам цял ден. Лоша мама.
Тя започна да го гали под брадичката, когато си спомни за нещо, което се канеше да направи от два дни.
— Сетих се. — Линда се втренчи в мъничките очи на Господин Бойнго. — Хайде да си направим една от онези снимки с разменени лица. Какво ще кажеш?
Преди два дни Мария, най-добрата приятелка на Линда, беше постнала в Инстаграм снимка с разменени лица на себе си и прелестната й малка френска болонка. Кученцето имаше вродена аномалия на долната челюст и езикът му постоянно беше изплезен. За да бъде като него, Мария също беше изплезила език на снимката. Комбинацията от пухкава бяла козина, изрусена коса, изплезени езици и винаги тежкия грим на Мария се беше съчетала в много забавно изображение. Линда се беше зарекла, че ще опита нещо подобно с Господин Бойнго.
— Да, хайде да го направим — изрече Линда с изпълнен с вълнение глас и кимна на котарака. — Ще бъде забавно, обещавам.
Тя взе Господин Бойнго и мобилния си телефон и почука с пръст по иконата на приложението „Размяна на лица”, което беше свалила от интернет.
— Добре, започваме.
Смени позата си на стола и се вгледа в изображението на малкия екран. На стените зад нея се виждаха две картини в рамки и сребриста лампа. Вляво от картините беше вратата към малкия коридор и останалата част на къщата.
Линда беше взискателна към снимките, дори към онези, които правеше за развлечение.
— Ммм, не, така не ми харесва — поклати глава тя.
Линда угаси осветлението в коридора зад нея, но остави
запалена сребристата лампа, която придаваше на изображението странен фонов блясък. Отново седна на стола, като този път се премести малко наляво. Блясъкът изчезна.
— Да, така е много по-добре, не мислиш ли?
В отговор котаракът примига бавно и сънено.
— Добре, хайде да се снимаме, преди отново да захъркаш, поспаланко.
Използването на „Размяна на лица” беше много лесно. Линда трябваше само да снима. Това беше всичко. Приложението мигновено разпознаваше двете лица на екрана, описваше червен кръг около всяко и после автоматично ги разменяше.
Линда взе Господин Бойнго и отново седна на стола.
— Така — каза тя и посочи екрана на мобилния си телефон. — Гледай там.
Котаракът имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да заспи, и пак се прозя мързеливо.
— Не, глупав котако, не гледай мен. Гледай там. — Отново посочи екрана и този път щракна с пръсти. — Звукът, изглежда, свърши работа. Господин Бойнго най-после се обърна и погледна право в телефона.
— Готови.
Без да губи време, Линда се усмихна лъчезарно и бързо натисна бутона за снимане.
Първият червен кръг се появи на екрана около нейното лице, но когато бързо последва вторият, Линда почувства, че в гърдите й се сви нещо като турникет, защото приложението не го описа върху муцуната на котарака, а върху нещо в тъмния коридор зад нея.