Галерия на мъртвите

24

Щом излязоха от къщата на Линда Паркър, детективите решиха да си поделят разпитите, които смятаха да проведат следобед. Робърт щеше да отиде при родителите на Линда в Чевиът Хилс, а Карлос щеше да се отбие в модната агенция в Западен Холивуд, където беше работила. По една случайност и двамата се върнаха в сградата на Главното управление на полицията само през няколко секунди. Хънтър току-що беше заключил вратата на стария си буик, когато Гарсия спря до него.

— Пристигаш или тръгваш отново? — попита Карлос, когато слезе от колата си.

— Току-що дойдох.

— Е, как мина разговорът?

— Трудно — отговори Робърт. — Родителите й са в шок. Да изкопча някаква информация от тях беше много бавна и тактична работа.

— Затова ти отиде при тях, а аз проверих модната агенция. Ти си много по-тактичен от мен. Все едно, научи ли нещо?

— Нищо разтърсващо — обясни Хънтър. — Както ни казаха, майката на Линда Паркър е била и най-добрата й приятелка. Често са излизали заедно. Ходили са на почивка. Правили са заедно повечето неща, които правят най-добрите приятелки. Тя твърдо заяви, че Линда винаги й е казвала всичко, което се случва в личния й живот, включително за мъжете, с които се среща.

Гарсия недоверчиво наклони глава настрана.

— Повярва ли й?

— Не. Никой не казва на никого, за колкото и добри приятелки да се мислят. Всички крием тайни.

— Особено когато става дума за взаимоотношенията между майка и дъщеря — отбеляза Гарсия. — Не виждам как една дъщеря би казала на майка си всичко, независимо колко либерални и непредубедени са и двете.

— Но трябва да работим с това, с което разполагаме — каза Хънтър. — А то е, че според майка й Линда Паркър не се е срещала с никого. Всъщност тя ми каза, че дъщеря й никога не е имала сериозно гадже.

— Никога? Наистина ли?

Те влязоха в полицейското управление, прекосиха фоайето с рецепцията и минаха през охраната.

— Линда нямала време за връзки — поясни Хънтър. — След гимназията съсредоточила всичките си усилия в кариерата си, за да влезе в света на висшата мода. Майка й каза, че гаджетата били разсейване и отклоняване на вниманието и Линда много добре знаела как да живее без тях.

Двамата детективи стигнаха до асансьора.

— В общи линии хората от модната агенция ми казаха същото. Линда Паркър нямала гаджета и била изключително съсредоточена в кариерата си.

— Но научих и нещо друго, което може да ни помогне — добави Хънтър.

— Какво?

— Емили Паркър не била само майка и най-добра добра приятелка на Линда. Тя й помагала и с присъствието й в интернет — Фейсбук, Туитър, Инстаграм, Ютюб и електронната поща.

— Да?

— Това означава, че тя знае потребителските имена и паролите на всички профили на Линда.

— Еха. И няма да се наложи да хакваме нищо?

— Не и този път.

— По дяволите, сигурно ще е за първи път.

— Освен това майка й ми каза, че в деня, когато е била убита, Линда е била много заета — пет фотосесии в пет студия, разпръснати из целия Лос Анджелис.

— Да. И аз получих същата информация от модната агенция. Ще трябва да проверим всичките.

Докато вървяха към отдел „Обири и убийства”, и двамата се намръщиха, когато забелязаха, че вратата на кабинета им е открехната.

— Забрави ли да заключиш? — попита Хънтър.

Гарсия го изгледа накриво.

— Ти излезе след мен, не помниш ли? Ако някой е забравил да заключи, това си ти.

— Никога не забравям да заключа вратата.

Може би капитанът е там — предположи Карлос.

— Да, но защо?

Те стигнаха до кабинета си и спряха пред отворената врата. Капитан Блейк не беше там. Висока метър и седемдесет жена стоеше пред дъската със снимките с гръб към тях и ги разглеждаше. Черната й коса беше оформена в елегантна прическа, дълга до раменете. Носеше идеално ушито тъмносиво сако и същата на цвят, дълга до коленете пола.

Хънтър веднага се досети коя е.

Гарсия, от друга страна, нямаше представа коя е жената. Той беше и много по-импулсивен.

— Извинете — рече с твърд и настойчив тон. — Коя сте вие, по дяволите, и какво правите тук?

— Той я е одрал? — попита непознатата, без да се обръща и напълно пренебрегвайки въпроса му. И е отрязал ръцете и ходилата й? — Изненадата в гласа й беше безспорна.

Гарсия врътна глава и отвори широко очи от почуда.

— Извинете, госпожо, трудно ли чувате? Не можете да влизате тук.

— И какво е това, по дяволите? — попита жената, все още обърната към дъската. — Замразена котка? Какво става тук?

Карлос погледна озадачено партньора си.

— Реална ли е тя? Коя е тази жена, по дяволите? И как да включим слуховия й апарат? — Отново се обърна към непознатата: — Хей, луда жено. Имам шоколад.

— Тя е от ФБР — каза Хънтър.

Жената най-после се обърна с лице към детективите.

— Наблюдателен сте. Аз съм специален агент Ерика Фишър от отдел „Поведенчески анализ” в НЦАНП. — Тя пристъпи две крачки към тях и протегна ръка. Имаше малка бенка над левия ъгъл на устните, която придаваше допълнителен чар на и без това много привлекателното й лице със сърцевидна форма. Очите й, които бяха черни като косата й и загадъчни като закодирано съобщение във военно време, се втренчиха в Хънтър.

Нито единият от детективите не стисна ръката й, но Хънтър устоя на погледа й. Гарсия мина покрай жената и застана между нея и дъската.

— Независимо коя сте, специален агент Ерика Фишър, пак не можете да влизате тук.

— Грешите — отвърна тя, най-после отмести очи от Хънтър и се обърна с лице към Гарсия. — Нека позная. Вие сигурно сте детектив Карлос Гарсия, роден в Сао Пауло, Бразилия. Майка ви е американка, учителка по история. Баща ви е бразилец, федерален агент за бразилското правителство. Родителите ви са се развели и вие и майка ви сте се преместили в Лос Анджелис, когато сте били десетгодишен. Баща ви е останал в Бразилия, където живее и до днес. Постъпили сте в полицията веднага щом сте завършили гимназия и сте постигнали забележителен напредък.

Карлос се намръщи първо на нея и после на Хънтър, но специален агент Ерика Фишър още не беше приключила.

— След като две години сте си скъсали от работа задника като детектив в Северен Лос Анджелис, са ви дали възможност да избирате. Това не се случва на мнозина млади детективи. Избрали сте да отидете в отдел „Убийства”. Оженили сте се за ученическата си любов Ана Престън. Нямате деца.

— Биографията ми ли смятате да пишете? — попита Гарсия.

Агент Фишър се усмихна и отново насочи поглед към Хънтър.

— А мълчаливецът там може да е само детектив Робърт Хънтър. Изглеждате малко по-различен от снимките, които имаме в нашите архиви.

Хънтър не каза нищо.

— Слушала съм страшно много за вас, детектив Хънтър. Чела съм книгата ви. Всеки агент в НЦАНП я е чел. Задължителна част от обучението ни е. Изумителна е.

Робърт продължаваше да мълчи.

— Мислите, че сме сгрешили? — попита Гарсия, отново привличайки вниманието й към себе си. — Така казахте, нали? И какво по-точно имахте предвид?

Агент Фишър пак не обърна внимание на думите му и за момент придоби такъв вид, сякаш се чудеше какво да направи.

— Ехо? — попита Карлос. — Наистина ли е глуха? — обърна се той към партньора си.

Агент Фишър въздъхна раздразнено.

— Не съм глуха, детектив Гарсия, и под „грешите” имах предвид, че ФБР поема разследването. Вие може… да преминете към следващия си случай или да хапнете понички, или каквото друго правите обикновено.

Последва стъписано мълчание.

— Моля? — намръщи се Гарсия.

— Кое не разбрахте? — попита агент Фишър.

— Онова, че ФБР поема нашето разследване.

— Правилно сте чули, детектив Гарсия — потвърди тя. — Заповедите ми са да изчакам, докато ви съобщя извънредната новина, но вие бяхте нетърпеливи да я чуете, затова… Ето, научихте я. Случаят вече не е на лосанджелиската полиция.

— Кой ви нареди да изчакате? — най-после наруши мълчанието си Хънтър.

— Моля? — Агент Фишър се премести така, че да може да вижда и двамата детективи, без да се налага да се обръща всеки път.

— Казахте, че имате заповед да изчакате. Кой ви издаде заповедта?

— Аз.

Отговорът изненада всички, защото дойде от човека, който сега стоеше на вратата на кабинета на Хънтър и Гарсия.