Галерия на мъртвите

52

Агент Фишър затвори вратата на стаята за разпити и прикова агент Уилямс с поглед, който можеше да среже стомана.

— Какво става, по дяволите, Лари? — попита тя озадачено и ядосано. — Знам, че не е време за „лошото ченге”, защото не използвах никоя от сигналните думи.

— Бихте ли ни оставили за минутка, моля? — обърна се агент Уилямс към местния полицай, който пазеше на вратата на стаята за разпити.

Ченгето кимна и отиде в другия край на коридора.

— Не е той, Ерика — каза агент Уилямс, след като полицаят се отдалечи и не можеше да ги чуе, и посочи стаята за разпити. — Онзи там вътре не е Хирурга.

Фишър отвори широко очи от почуда.

— Какво? Един и същи ли разпит сме слушали? — Тя започна да изброява какво се е случило. — Поведението му напълно се промени, когато споменах думата „художник”. Той на практика ни каза, че има повече от четири жертви и че убива от по-отдавна от два месеца. Трябва само да четеш между редовете, Лари. Да не беше задрямал?

— Не бях, Ерика, и ти не изкопчваше информация от него, а той изкопчваше информация от теб.

— Какво? — Тя се изсмя нервно. — Какви ги бръщолевиш, по дяволите?

— Нарича се „студено четене”, Ерика — опита се да обясни агент Уилямс. — Това е метод, използван от мнозина гадатели и екстрасенси…

— Знам какво е „студено четене”, Лари. — Ядоса се агент Фишър.

— Хубаво, защото той правеше точно това — отвърна агент Уилямс. — Много професионално, трябва да добавя. Правеше догадки и те подпитваше. — Лари вдигна ръце в жест „моля те, почакай”. — Замисли се за момента, в който ти влезе в стаята, и точните думи, които употреби. — Той й даде няколко секунди и после ги припомни заедно с нея: — Първо се представи и после го попита за име. Той не отговори. Ти предложи да измислиш някакво име заради разговора. Той повдигна рамене в знак „Давай” не защото не му пукаше, а защото искаше да чуе какво ще измислиш. Защо? Защото той знае, че по време на текущо разследване, особено на сериен убиец, правоприлагащите агенции, включително ние, ФБР, обикновено използваме някакъв прякор за извършителя. Прякор, който го описва — Убиецът с турникета², Йоркширският изкормвач³, Парковият убиец⁴, Вампира от Сакраменто⁵, Хирурга, Художника. Той искаше да знае как наричаме извършителя, Ерика, защото залагаше на вероятността, че името ще му даде представа какво прави убиецът и как премахва жертвите си. И играта му го възнагради, защото ти му каза два прякора. Дори го попита дали Хирурга съответства на „уменията” му.

Гневът на агент Фишър загуби значителна част от силата си, когато паметта й я върна назад преди няколко минути.

— Ако му беше казала някой друг прякор — продължи агент Уилямс, — например, Кървавият танцьор, Канибала с черния дроб, няма значение, реакцията му пак щеше да бъде същата, защото щеше да мисли, че така наричаме убиеца. Защо иначе би използвала прякор?

— Ами ако го бях нарекла Джон или Франк — оспори думите му тя, — заради разговора?

— Тогава играта му нямаше го възнагради и той вероятно пак щеше да реагира с повдигане на раменете, сякаш казва: „Както желаеш. Наричай ме както ти харесва.” Той нямаше какво да губи.

Агент Фишър се замисли.

— Той най-после се отказа от играта на мълчание, когато ти заплаши да излезеш от стаята — продължи агент Уилямс. — Но всъщност не ти каза нищо. Подхвърли ти въпрос за броя на жертвите. Ти му го върна и не отговори. И какво направи той, за да контрира мълчанието ти? Използва елементарен похват на „студено четене”, Ерика. Даде ти вероятни отговори на собствения ти въпрос — „три, четири”, докато в същото време зорко следеше реакциите ти. Може и да не си го осъзнала, но ти застана абсолютно неподвижно, тъй като той стигна до четири. Едва тогава ти изпусна затаения си дъх и се облегна назад на стола. Той разчете движението ти, спря да брои и се усмихна. Ти веднага отвърна с двоен въпрос, който само потвърди броя, на който той беше спрял — „Защо? Има ли още?”. След това той всъщност не каза, че има повече от четири жертви, както си мислеше ти. Даде ти много общ отговор — „може би”. Отговор, който първо, не го уличава в нищо и второ, отговор, който ще те подведе да си помислиш, че ти е дал желания отговор. Откъде е знаел, че ще се хванеш на въдицата? Защото това е една от основите, върху които се гради студеното четене. Чиста психология. Когато хората силно желаят нещо и искат да вярват, трябва само да им дадеш двусмислен отговор и мозъкът им ще свърши останалото. Ще направи така, че двусмисленият отговор да прозвучи точно както те искат да звучи, защото това желаят да чуят. Ето защо, когато той отговори „може би”, мозъкът ти го е изтълкувал като „да, има”. Откъде знам ли? Защото моят мозък направи абсолютно същото.

Съдейки по погледа на агент Фишър, агент Уилямс разбра, че паметта й прелиства разпита колкото може по-бързо.

— Той използва абсолютно същия трик, когато те попита за периода от време — добави агент Уилямс. — Каза ти вероятности, докато наблюдаваше реакцията ти — „три седмици? Може би четири?”. Проблемът му беше, че не можеше да продължи. Нямаше представа колко далеч трябва да отиде, преди ти да разбереш, че те будалка. Беше твърде рисковано, затова той ти подхвърли още един общ отговор — „Нещата се случват много по-отдавна”. — Лари повдигна рамене. — Неща? Какви неща? Убийства? Корупция? Омраза? Тесногръдие? Глобалното затопляне? Замърсяването на въздуха? Озоновата дупка? Проблемът с гърба ми? Всичките тези неща се случват много по-отдавна от четири седмици. Твоят мозък обаче изтълкува отговора му по начина, по който ти искаше да прозвучи, и му каза периода от време. Той не ти го е казал.

Агент Уилямс напомни на партньорката си думите, които беше употребила:

— „Например откога? Около два месеца, плюс-минус?” Агент Фишър започна да изглежда малко объркана.

— Той само повтори твоите последните думи — „плюс-минус” — и мозъкът ти отново го възприе като, да, по-отдавна от два месеца”.

Настъпи дълго неловко мълчание. Агент Фишър отбягваше погледа на партньора си, като гледаше покрай него, към коридора. Местният полицай се беше облегнал на стената. Имаше такъв вид, сякаш се бореше да не заспи.

— Чиста психология, а? — попита накрая тя. — Детектив Хънтър ли напълни главата ти с тези глупости?

Агент Уилямс прокара пръсти през гъстата си черна коса.

— Да, той ми обърна внимание на това.

Фишър отново се ядоса:

— За Бога, Лари. Какво, по дяволите…

— Ерика, престани. — Авторитетният му тон се равняваше на гнева й.

Тя го погледна изненадано. Агент Уилямс никога не губеше хладнокръвие и не избухваше.

— Това не е състезание — добави той. — Не е „ние срещу тях”. Не е ФБР срещу лосанджелиската полиция. Всички заедно сме срещу Хирурга. И губим битката.

— Ако той не е Хирурга, тогава кой е, по дяволите? — попита агент Фишър. — И защо позволи да бъде арестуван погрешка за няколко убийства, без да каже нито дума в своя защита?

Агент Уилямс се прокашля:

— Като се има предвид, че е носел само фотоапарат, той вероятно е репортер, който някак е съумял да научи за разследването. Може би е решил, че като използва комбинация от мълчание и „студено четене”, ще може да изкопчи достатъчно информация от полицията… ФБР… който и да е… и да сглоби новина.

Агент Фишър си пое дълбоко дъх, докато се опитваше да измисли отговор, но преди най-после да отстъпи, агент Уилямс я предизвика:

— Не е той, Ерика. Ако мислиш, че грешим, върни се там, кажи му някаква фалшива информация и виж как ще реагира.

Фишър се замисли. Наистина ли беше толкова глупава, че да се върже на тъпотиите на задържания?

Гневът заплашваше да я задуши.

— Добре — каза накрая, готова да издиша огън като ламя. — Хайде да проверим копелето.