Галерия на мъртвите

13

Кабинетът на Робърт Хънтър и Карлос Гарсия се намираше в дъното на етажа на отдел „Обири и убийства” в прочутото Главно управление на полицията в центъра на Лос Анджелис. Стаята беше клаустрофобична, с размери двайсет и два квадратни метра, две бюра, три старомодни шкафа за папки и голяма бяла магнитна дъска, допряна до южната стена, но пак си беше съвсем отделно помещение от останалата част на отдела, и ако не друго, то поне ги предпазваше от любопитни погледи и шумни гласове.

Робърт беше получил имейл от Кевин Уайт преди по-малко от час. Имаше копие от доклада на криминалистите и архивиран файл със снимките, направени от фотографа. Хънтър ги разпечатваше от половин час, а след това ги закачаше на магнитната дъска. В същия момент капитан Барбара Блейк отвори вратата на кабинета им и влезе.

Барбара Блейк беше станала шеф на отдел „Обири и убийства” преди няколко години, след пенсионирането на дългогодишния капитан Уилям Болтър. Елегантна, привлекателна, с дълга черна коса и интригуващи тъмни очи, които можеха да накарат повечето хора да се разтреперят, капитан Блейк не се плашеше лесно. След толкова години и различни постове в силите на реда много малко неща можеха да я изкарат от равновесие, но през следващата минута тя не пророни нито дума на двамата детективи. Само гледаше снимките на дъската с невярващо изражение.

— Жертвата е била одрана? — попита най-после. Дъхът й сякаш беше секнал.

— Почти цялата, капитане — отвърна Гарсия и се прегърби на стола.

— Жива?

— Не можеше да се определи на местопрестъплението — отговори Хънтър. — Чакаме доклада от аутопсията да го потвърди. Ако ни провърви, може да го получим още тази сутрин.

— Убиецът е отрязал ходилата и ръцете й — добави Карлос.

Блейк задържа погледа си на него за момент и след това отново се втренчи в дъската. Приближи се и се вгледаха в кадър с онова, което убиецът беше изрязал върху гърба на жертвата.

— Какво е това, по дяволите? — Барбара успя да различи няколко букви сред кървавите разрези. — Означава ли нещо?

Гарсия стана.

— На латински е, капитане. — Той отиде до дъската и й показа как би трябвало да са свързани някои линии.

Барбара Блейк стъписано поклати глава и присви очи, опитвайки се да прочете думите.

— Пише „Красотата я обгражда”, капитане.

— Не разбирам — каза тя.

Карлос не страдаше от безсъние, но и той беше спал много малко тази нощ. След като се върна от местопрестъплението с Линда Паркър, Гарсия беше прекарал часове наред в опити да проумее поне част от безумието, което беше видял в онази къща… кръвта, изрязаните в плътта букви, одраното тяло, липсващите ходила и ръце… По какъвто и път да насочеше мислите си, всички завършваха в един и същи кладенец.

— Още е рано, капитане — рече Карлос и се върна на бюрото си. — Но снощи на местопрестъплението се оформи половин версия.

— Добре. И каква е тази половин версия? — заинтригувано попита Барбара.

Гарсия знаеше, че ще навлезе в Страната на лудостта. Отново седна на стола си, сложи лакти на облегалките за ръце и допря върховете на пръстите си.

Убиецът може би се мисли за художник. — Карлос посочи снимките на дъската. — И безумието, което виждаш там, е неговата „творба”, която смята за произведение на красотата.

Капитанът гледаше снимките, но бавно отмести очи към Гарсия.

— Шегуваш ли се? — Тя едва не се задави. — Художник? Произведение на красотата? Моля?

Той кимна.

— За убиеца, може би да.

— Това е абсурдно.

Гарсия погледна партньора си за помощ, но не я получи.

— Така е — съгласи се той. — И честно казано, за колкото и изобретателни да се смятаме, никога не бихме измислили такава шантава версия, ако не беше посланието, което е изрязал убиецът на гърба на горката млада жена.

Капитан Блейк намери на дъската снимката, която показваше изрязаните букви.

— Красотата я обгражда? — попита тя. — Така ли се превеждат тези щуротии?

— Да. Знам колко налудничаво звучи, капитане, но има някакъв откачен смисъл.

Барбара го изгледа гневно и вдигна ръце.

— Е, цялата съм в слух, Карлос. Моля те, непременно ме просветли. — Тя взе сгъваемия стол, подпрян на стената, и седна.

Гарсия стана и се приближи до дъската със снимките.

— Виж тези, капитане — започна и посочи фотографиите на стените, мебелите и пода в спалнята на Линда Паркър, всичките оплискани с кръв.

Блейк повдигна рамене.

— Да, и? Това е отдел „Свръхтежки убийства”, нали? Деветдесет и осем процента от всички местопрестъпления, които разследвате, изглеждат така или по-зле.

— Вярно е. Но във всичките има очевидна причина за кръвта. — Карлос поклати глава. — Не и тук.

— Какво? Искаш да кажеш, че не можете да намерите причина за всичката тази кръв? — Въпросителният й поглед се насочи от Гарсия към Хънтър и после обратно. — Ами борба? Отчаяна жертва, обляна в кръв, която се опитва да се отскубне от нападателя и се препъва навсякъде — стените… мебелите… Не е ли вероятно?

— И ние помислихме така отначало — съгласи се Гарсия. — Но вгледай се внимателно в снимките. — Той посочи три фотографии, които показваха мебели в спалнята на Линда Паркър — скрин, тоалетка и нощно шкафче, всичките с размазана кръв по тях. — Ако всичката тази кръв е в резултат на това, че жертвата отчаяно е бягала от убиеца, тогава какво липсва на снимките?

Капитан Блейк дълго гледа изображенията.

— Безпорядък — каза накрая тя, когато най-после разбра какво има предвид Карлос. — Нищо не е разхвърляно.

— Именно — потвърди Гарсия. — Нищо не е съборено. Всичко е на мястото си. Вазата, будилникът, лампата за четене, снимките в рамки, гримовете, бижутата… Всеки предмет в стаята изглежда точно на мястото си, там, където би трябвало да е. И на пода няма нищо. Нито дори някоя шнола за коса. Повярвай ми, търсихме. Ако тя е бягала да спасява живота си, оставяйки кървави следи навсякъде, докато се блъска в мебелите, нещата й щяха да са разхвърляни из цялата стая.

Барбара не откри грешка в логиката на Карлос, която малко я уплаши.

— Тогава смятате, че всичките онези петна размазана кръв са направени нарочно? За да преобразят стаята в… скулптура… платно… произведение на изкуството?

Погледът й отново се стрелна между двамата детективи.

Този път най-после отговори Хънтър:

— В момента изглежда точно така, капитане.