Галерия на мъртвите

103

Сутринта поради повреден камион, който отчасти блокираше един от хлъзгавите пътища по Маршрут 58, на Тайлър Уийвър му отне точно двайсет и осем минути и трийсет и една секунди, за да измине петнайсетте километра от дома си до работното си място. Това беше дванайсетина минути повече от обикновено. Паркирането на колата и придвижването от паркинга за персонала до служебния вход му отне още една минута и двайсет и две секунди. Проверката на охраната, регистрирането, оставянето на чантата в шкафчето му и бързото отиване до тоалетната добавиха още осем минути и четирийсет и девет секунди към времето му. Взимането на кафе от стаята за персонала и вървенето по дългия коридор с формата на буквата „L”, който водеше до контролната стая, продължиха още една минута и двайсет и седем секунди и това означаваше, че на надзирателя в контролната стая на лечебницата във федералния затвор „Лий” с максимални мерки за сигурност във Вирджиния Тайлър Уийвър му отне точно четирийсет минути и осем секунди да измине пътя от вратата на дома си до най-лошия ден в живота си.

Докато завиваше зад ъгъла и погледът му се спря на квадратната контролна стая пред него, Уийвър почувства, че гърлото му се стяга и сърцето му учестява ритъма си в гърдите му. Контролната стая с големи бронирани стъкла никога не оставаше без хора. Там имаше най-малко двама надзиратели по всяко време на денонощието, но от мястото, където беше, Уийвър не видя никого и това го разтревожи. Вторият факт, който го притесни, беше, че блиндираната врата на контролната стая е широко отворена, което беше абсолютно забранено от правилника, но онова, от което по гърба му полазиха ледени тръпки на страх и го накара да изпусне чашата с кафето, да се замоли на Бога, че това е само ужасяващ кошмар, бяха размазаните петна кръв, които видя от вътрешната страна на стъклата.

— Не, не, не…

Гласът му се засилваше, докато Уийвър ускоряваше крачка и накрая побягна в най-бързия спринт в живота си. С всяка стъпка голямата връзка ключове, окачена на колана му, се удряше в дясното му бедро и издрънчаваше силно.

Той стигна до контролната стая за четири секунди и кошмарът се превърна в реалност.

На пода в огромна локва кръв лежаха надзиратели Варгас и Бейтс. Главите и на двамата бяха извити назад под странен ъгъл, разкривайки нараняванията на гърлата им — дебели, груби разрези по цялата ширина, които бяха разкъсали вътрешната югуларна вена, обикновената каротидна артерия и дори щитовидния хрущял. Уийвър веднага забеляза, че оръжията им липсват.

— Мамка му!

В отсрещния край на стаята, на един от въртящите се столове, се беше свлякъл прегърбен в неестествена поза медицинският брат Франк Уилсън, двайсет и четири годишен американец от азиатски произход, който наскоро беше завършил университета „Ол Доминиън” в Норфолк, Вирджиния. Гърлото му беше прерязано толкова жестоко, че беше истинско чудо, че не е обезглавен, но за разлика от Варгас и Бейтс, очите му все още бяха отворени и изпълнени с ужас. Беше странно, като се имаше предвид ъгълът, под който беше клюмнала главата му, че Уилсън сякаш се беше втренчил право в Уийвър и дори след смъртта молеше за помощ.

— Господи! Какво се е случило тук?

Объркан и потресен, Уийвър трябваше да прекрачи трупа на Варгас, за да стигне до главното командно табло и червения бутон за тревога в средата. Той стовари дясната си длан върху бутона и целият комплекс моментално се изпълни с оглушителния вой на сирени.

В лечебницата в западното крило на затвора имаше осем килии и според правилника там можеше да пренощува само по един затворник — онзи в килия номер едно. Погледът на Уийвър веднага се стрелна към изпръсканите с кръв монитори над централното табло и по-точно към крайния вляво, който предаваше картина от килия номер едно.

Килията беше празна и вратата й беше широко отворена.

— Мамка му!

Уийвър почувства, че краката му се огъват. Той беше надзирател в лечебницата на федералния затвор „Лий” от девет дълги години и през това време не беше избягал нито един затворник.

— Мамка му, мамка му, мамка му! — изкрещя с всички сили Уийвър. — Как се е случило това?

Огледа още веднъж контролната стая. Не беше виждал толкова много кръв и въпреки опасностите на професията надзирател в затвор с максимални мерки за сигурност, никога не беше губил колега по време на работа.

— Мамка му!

Уийвър изведнъж спря. Мозъкът му най-после регистрира нещо, което беше пропуснал дотогава.

От издърпано донякъде чекмедже точно зад главното командно табло примигваше слаба бяла светлина.

— Какво е това, по дяволите?

Уийвър наклони глава наляво и после надясно.

От чекмеджето определено примигваше светлина, но от мястото, където стоеше, нямаше как да види източника.

Отново се наложи да прекрачи трупа на Варгас, за да отиде там. Дясното му стъпало докосна пода и се подхлъзна на кръвта. Уийвър инстинктивно протегна ръце напред, отчаяно търсейки нещо, за което да се хване. Лявата му ръка не намери нищо, но дясната се вкопчи в полуиздърпаното чекмедже. Докато Уийвър се опитваше да се задържи, кракът му се плъзна още по-напред. В резултат на това той хвана още по-силно чекмеджето и го издърпа докрай.

Въпреки пронизителния писък на сирените Уийвър чу странното изщракване, което се разнесе, когато чекмеджето се отвори.

Това беше последният звук, който чу, и после главата му се взриви в смесица от кръв, кости и сиво вещество.