Галерия на мъртвите

63

Точно в осем и двайсет и пет Хънтър излезе от стаята си. В същия момент Гарсия зави зад ъгъла на коридора.

— Еха — възкликна Карлос. — Какъв съвършено подбран момент.

Робърт затвори вратата и отвърна:

— Мислех, че вече си в залата за закуска.

— При други обстоятелства щях да съм там — съгласи се партньорът му. — Но не ми се иска да бъда сам с онези двамата толкова рано сутринта. Не съм мазохист, нали знаеш?

Хънтър се подсмихна.

— Да, разбирам те. Не мисля, че специален агент Фишър те харесва особено много, Карлос.

— Мен ли? — Гарсия се престори на изненадан. — Глупости. Няма човек, който да не ме харесва. Аз съм очарователен, красив, умен и много забавен. Какво не ми харесва? — Той вдигна ръце на височината на гърдите си, а след това ги разпери и се посочи. — Освен това съм бразилец. Всички харесват бразилците, защото ние танцуваме самба.

— А ти можеш ли?

— Мога, и още как. Но това не е важно. Гладен ли си?

— Умирам от глад — призна Хънтър. Не беше необходимо да пита, защото колкото и да беше слаб, Карлос винаги беше гладен.

Двамата тръгнаха по коридора.

— Колко големи и пъстроцветни са стаите — каза Гарсия. — Видя ли колко грамадна е банята?

— По-голяма от апартамента ми.

Карлос се засмя.

— Това не би било трудно, Робърт. Ти живееш в кутия за обувки.

— Харесва ми.

— Разбира се.

Те забелязаха специални агенти Фишър и Уилямс веднага щом влязоха в залата за закуска на хотел-ресторанта. Двамата агенти седяха на маса до големия прозорец в източната стена. И двамата бяха със стандартните, служебни на ФБР слънчеви очила и черни костюми. Косата на Ерика Фишър беше разпусната и все още влажна от сутрешния душ.

Гарсия едва се сдържа да не прихне.

— И двамата са със слънчеви очила… тук вътре?

Хънтър им кимна за поздрав и тръгна към масата им.

— Задължително ли е да седнем при тях? — прошепна Карлос.

— Нали каза, че всички те харесват — отвърна Робърт.

— Така е — потвърди Гарсия. — Това обаче не означава, че аз също трябва да ги харесвам.

— Може да спечелиш сърцата им, като танцуваш самба.

Карлос поклати глава неодобрително.

— Робърт, ти си гениален в много неща, но да се шегуваш на момента не е едно от тях. Най-добре остави шегите на мен.

— Мисля, че направих доста добър опит.

Гарсия не беше единственият, който не бе в настроение за среща толкова рано сутринта. Веднага щом видя двамата детективи, агент Фишър се наведе към партньора си.

— Казах ти, че трябваше да изберем маса някъде в дъното — измърмори тя. — Скрити от всички. Сега ще трябва да я споделим с тях.

— Мислех, че харесваш детектив Хънтър — прошепна в отговор агент Уилямс.

— Да. Нямам абсолютно нищо против Робърт. Партньорът му ми лази по нервите.

— О, вече е Робърт, а?

Ерика повдигна рамене.

— Все едно.

Въпреки че говореха тихо и бяха обърнали глави малко настрана, Хънтър безпроблемно разчете какво си говорят по движенията на устните им.

— Добро утро — поздрави ги той, когато стигнаха до масата им.

— Добро утро — едновременно отговориха двамата агенти.

— Мислех, че ще изберете маса в дъното, скрити от всички — не устоя Робърт.

Двамата агенти го погледнаха учудено.

— Предвид новото развитие на нещата — съобщи агент Фишър още преди детективите да седнат срещу тях, — директорът Кенеди упълномощи пресконференция. Специален агент Брандън я организира в момента. Следобед до всички главни новинарски канали ще бъде изпратено много сбито изявление. На пресконференцията ние ще отговорим на няколко подбрани въпроса и това ще бъде всичко. Няма да позволя да се превърне в медиен цирк. Всичко ще продължи не повече от десет минути, най-много петнайсет.

— Здравейте, добре дошли в хотел „Вила в пустинята” — каза чернокоса сервитьорка на двайсет и няколко години, която се приближи до масата веднага щом Хънтър и Гарсия се настаниха. Усмивката й беше фалшива, но въпреки това приветлива. — Какво да ви донеса?

— Коя е най-голямата закуска, която предлагате? — попита Карлос и отвърна на усмивката й.

— Пълна закуска „Вила в пустинята Аризона” — отговори сервитьорката. — Включва…

— Не е необходимо да изброяваш, скъпа — прекъсна я той.

— Ще си я поръчам. Каквато и да е, ще я изям. Само я донеси.

— Как предпочитате яйцата? — попита тя.

— Леко рохки, моля.

— А пържолата?

Карлос я погледна изненадано.

— Има пържола?

— Триста грама — потвърди сервитьорката, оглеждайки слабото му тяло. — Порцията е доста голяма. Повечето хора не успяват да изядат дори половината. Мога да кажа на готвача да не слага пържола или може да си поръчате нещо по-малко.

— Не, пържолата е добре. Донеси я. — Гарсия се усмихна. — А пък колкото до това да изям всичко, предизвикателството е прието. Нека пържолата да е средно препечена, моля.

Хънтър реши да пропусне готвената закуска и предпочете онова, което предлагаше бюфетът. Агентите Фишър и Уилямс направиха същото. И четиримата си поръчаха чисто кафе без захар и сметана.

— Изявлението за медиите — обърна се Хънтър към агент Фишър, след като сервитьорката се отдалечи от масата. — Какво ще пише в него?

— Не много — поклати глава тя. — Но за да не ни изненада неприятно някой вестник, ще трябва да спомена нещо, което вече знае проклетият репортер на свободна практика. Няма да му оставям козове. Той и панаирджийският му трик с извличане на информация може да вървят на майната си. Заради него се налага да спомена приблизителния период кога са започнали убийствата, броя на жертвите и така нататък, но няма да разкривам никакви имена. Не сега. Няма да споменавам нищо и за разрезите, почерците и метода на действие на убиеца и определено нищо за това, че извършителят мисли, че твори изкуството е жертвите си.

Сякаш по даден знак в залата за закуска влезе специален агент Майк Брандън и се приближи до масата им.

— Добро утро на всички — каза той и седна до агент Уилямс. Изглеждаше и звучеше много по-отпочинал от останалите около масата, взети заедно. — Пресконференцията е насрочена за деветнайсет часа днес. Ще използваме стаята за конференции тук в хотела. Достатъчно е просторна.

— Чудесно — отговори агент Фишър.

Агент Брандън се обърна към Хънтър:

— И ти беше прав за съседа на господин Дейвис — господин Кристофър Пендълтън, човекът, който уж се е обадил на 911. Не се е обадил той, нито пък е трябвало да бъде на почивка до вдругиден. Господин Пендълтън има адвокатска кантора в центъра на Тусон. Каза, че се прибрал в дома си към девет вечерта и като всички други се изненадал, когато видял полицейските коли около къщата на съседа му. Когато почуках на вратата му тази сутрин, преди около един час, той ми каза, че съм първият, който го пита нещо.

— Сам ли живее? — попита Гарсия. — Съпруга? Деца? Имало ли е някой вкъщи вчера през деня?

— Разведен е — отговори агент Брандън. — Две деца, и двете са в колеж. Къщата е безлюдна през целия ден в повечето дни.

— Има ли следи от влизане с взлом?

— Не. Къщата има и алармена система. Никой не е влизал.

— Полицията в Тусон потвърди ли телефонните номера след обаждането до 911? — разтревожено попита агент Фишър.

— Очевидно не — отвърна Брандън.

— Тогава убиецът се е обадил на 911 — заключи агент Уилямс.

— По всяка вероятност — съгласи се агент Брандън.

— Защо? — зачуди се на глас агент Фишър. — Защо убиецът се обажда първо на онзи скапан репортер, кара го да отиде в къщата и после звъни на 911? Какъв е смисълът?

— Направил го е, защото иска пресконференцията да се случи — отговори Хънтър. Той бързо свърза няколко факта.

— Какво? — Агент Фишър не изглеждаше убедена и не беше единствената. — Убиецът иска пресконференцията да се случи? Не разбирам.

— Всички знаем, че убиецът се е обадил на Оуен Хендерсън във Финикс вчера следобед, нали? — започна Хънтър и продължи, без да дочака отговор. — Сега сме сигурни и че убиецът се е обадил на 911. Добавил е измислената история за съседа, върнал се по-рано от почивка, за да придаде много повече достоверност на обаждането, и за да ни заблуди, че ни е провървяло. Замислете се за вчера. Оуен Хендерсън ни каза, че е пристигнал в дома на господин Дейвис в пет и четирийсет следобед, плюс-минус една минута. — Той се обърна към агент Брандън: — Ти ни каза, че обаждането до 911 е било точно в седемнайсет и четирийсет и две, нали?

— Да, точно така — потвърди агентът.

Хънтър огледа присъстващите около масата и повдигна рамене.

— А сега някой мисли ли, че това е било случайно?