Галерия на мъртвите

92

Хънтър току-що беше влязъл в третото заграждение за коне вляво, когато чу три силни изстрела, които се разнесоха от другата страна на коридора.

Той не вярваше в предчувствие, шесто чувство, инстинкт на ченге или каквото и друго го наричаха, но в момента при звука на трите изстрела изпита чувството, че в тялото му влезе призрак и взе част от душата му.

Отказът да повярва го смрази на място и мозъкът му престана да функционира за половин секунда. Когато отново заработи, Хънтър изскочи от заграждението като направлявана ракета.

— Карлос — извика той, когато стигна до коридора. Гласът му отекна силно в проливния дъжд. — Ерика.

Никой не отговори.

— Карлос.

Мълчание.

Хънтър взе решение на място и като предположи, че двамата е Гарсия се движат с една и съща скорост, бързо се приближи до вратата на третото заграждение вдясно и рязко я отвори.

Вътре нямаше никого, но когато пристъпи две крачки навътре в помещението и го освети с фенерчето си, той видя кръв, разплискана по рамката на вътрешната врата, която свързваше второто и третото заграждение.

— Не. Не. Не. — Хънтър се втурна натам и сърцето му потъна в най-мрачната от всички бездни. На пода в локва кръв, лежеше партньорът му.

В същия момент в заграждението влезе агент Фишър през вратата срещу онази, до която стоеше Хънтър.

— Не — извика тя с треперещ глас. Очите й бяха зачервени от плач.

— Какво се случи? — попита Хънтър и коленичи до Карлос.

— Не знам — отговори Фишър. — Проверявах коридора, както се уговорихме. И после чух изстрели и се втурнах в първото заграждение.

— Той има пулс — каза Хънтър, след като допря два пръста до каротидната артерия на Гарсия. Гласът му беше изпълнен със страх и в същото време с надежда. — Има пулс. Къде е линейката, по дяволите?

Навън, близо до заграждението, в което бяха, се чу силен трясък на две врати.

В очите на Хънтър блесна огън.

— Остани при Карлос — заповяда той на агент Фишър, скочи на крака и приготви оръжието си. — Притискай раната и веднага повикай линейка. Аз отивам да търся кучия син.

— Идвам с теб — отговори тя.

— Не. Ще стоиш тук при Карлос. Накарай го да говори. Не му позволявай да заспи. И се обади за проклетата линейка.

Хънтър изскочи от заграждението. Решителността и гневът го караха да действа на автопилот.

Той излезе в коридора и се огледа наляво и надясно, но покривът течеше почти отвсякъде.

„Накъде, Робърт — запита се наум той. — Наляво или надясно, накъде? Избирай… сега.“

Хънтър избра дясно, далеч от предната врата, през която се бяха проврели, и към заграждението, което все още светеше. Вървеше бавно и на всеки две крачки се обръщаше на триста и шейсет градуса — наляво, надясно, зад него, пак напред. На седмата крачка той чу странен шум в слушалката в ухото си, който продължи само една секунда. Робърт спря и се огледа в двете посоки. Нищо. Той отстъпи крачка назад.

Отново чу бръмчене. Звучеше като атмосферни смущения.

— Какво става, по дяволите? — Хънтър разтърси глава напред и назад няколко пъти.

Пращенето продължи.

Той присви очи и пак се озърна надясно и наляво. Не видя нищо. Не можеше да губи повече време да размишлява върху звука. Трябваше да продължи по-нататък, но когато пристъпи напред, чу, че агент Фишър го вика.

— Робърт.

Хънтър погледна в посоката, от която се разнесе гласът й.

Тя стоеше на вратата на четвъртото заграждение вдясно, онова, покрай което току-що беше минал. Оръжието й беше насочено право към него.

— Моля те, хвърли пистолета, Робърт — каза Ерика с треперещ глас.

— Какво? — Той примига учудено.

— Пистолетът, Робърт. Хвърли го.

Мозъкът на Хънтър се смрази. В абсолютно нищо нямаше логика.

— Какво? — повтори.

— Веднага, Робърт.

Хънтър вдигна лявата си ръка, за да й даде знак, че ще направи каквото му е казала, и бавно сложи пистолета си на земята.

— Ритни го — заповяда тя.

Той ритна пистолета към нея.

— Ти ги застреля, нали?

— Не знаех, че ще се наложи да ги застрелям — отговори агент Фишър и очите й отново се насълзиха.

— Няма да дойде щурмови екип. Нито линейка, нали?

Тя поклати глава.

— Не знаех, че ще трябва да ги застрелям. Не исках, но той държи дъщеря ми. — Очите й се стрелнаха наляво. — Не. Той заслужава обяснение. Всички заслужаваха.

— Какво?

Хънтър проследи погледа на агент Фишър, но там нямаше нищо. Той изведнъж осъзна какво пропуска. Ерика не говореше на него, а на човека, с когото комуникираше чрез предавател в дясното си ухо. Затова беше разпуснала косата си — за да скрие предавателя.

Хънтър огледа още веднъж мястото. Статичният шум, който беше чул преди малко. Сега разбра, че това е било електронно смущение срещу неговия предавател. Вероятно от камери, които предаваха на живо.

Някой ги наблюдаваше през цялото време.

Хънтър почувства, че нещо стисна гърлото му. Как можа да не забележи нищо?

— Той държи дъщеря ми, Робърт — повтори агент Фишър. По лицето й се стичаха сълзи и гласът й трепереше. — Тя е на четиринайсет години и страда от синдрома на Даун. Ако не правя каквото ми казва… той ще я убие.

Хънтър не откъсваше очи от оръжието в ръката й, което трепереше като гласа й.

— Тя е всичко, което имам, и аз съм всичко, което има тя. Не мога да му позволя да я убие, Робърт. Не мога да му позволя да ми я отнеме.

Хънтър отмести поглед към лицето й. Очите й го молеха за прошка.

— Съжалявам, Робърт — каза Фишър. В гласа й прозвуча искреност. — Много, много съжалявам, но трябва да защитя дъщеря си. — Тя преодоля треперенето на ръката си с пистолета.

Хънтър нямаше представа колко пъти агент Фишър натисна спусъка този път, но чу само първия изстрел, и неизвестно защо този единствен гръм прозвуча много по-силно от всеки друг изстрел, който беше чувал.