Галерия на мъртвите

86

— Не яж толкова бързо, Чикита — каза детегледачката, която живееше в дома й, докато наливаше на момичето още една чаша ябълков сок. Винаги я наричаше „Чикита”, което означаваше „момиченце” на испански. — Защо ядеш толкова бързо?

Детегледачката, която беше петдесет и четири годишна, с къса черна коса и добри, тъмнокафяви очи, все още говореше с лек пуерторикански акцент, въпреки че живееше в Америка от четирийсет години.

Преди да отговори, момичето сложи в устата си още една лъжица чили кон карне.

— Защото е вкусно… и съм гладна.

Гледачката се намръщи.

— Не е по-различно от всички други пъти, когато съм ти готвила чили кон карне.

— На мен ми е вкусно — отговори момичето и изяде още една лъжица. — Всеки път е вкусно.

— Вкусно, а? Благодаря ти, Чикита. И все пак, вкусно или не, не яж толкова бързо. Ще те заболи коремът. Трябва да дъвчеш храната, преди да я преглътнеш. И пий сока си.

— Пия го — отвърна момичето, довърши вечерята си, взе чашата със сока и го изпи на три големи глътки. — Ето… виждаш ли?

— Какво те прихваща днес, Чикита? Да ти стане лошо ли искаш?

— Не. И нищо не ме прихваща. Всичко е абсолютно наред.

— Момичето стана от масата и сложи чинията и чашата си в миялната машина.

Гледачката виждаше, че в момичето има нещо различно, но каквото и да беше, явно беше нещо хубаво. От сутринта детето изглеждаше щастливо.

— Ще отида да довърша домашното си и после си лягам — каза момичето.

— Не искаш ли десерт? Има още чийзкейк?

— Хм. Може би не тази вечер.

— Добре. — Гледачката направи гримаса. — Какво има, Чикита? Нещо не е наред. Ти никога не пропускаш десерта.

— Всичко е наред. Само трябва да внимавам какво ям. Не искам да стана грамаден дебел балон.

— Какво? — стъписано попита детегледачката. Момичето беше слабичко. — Някой в училище ли ти каза нещо за теглото ти?

— Не.

— Можеш да ми се довериш, Чикита. Някой ли ти каза, че трябва да внимаваш с килограмите?

— Не. Защо? Мислиш ли, че трябва да внимавам с килограмите си?

— Не, разбира се, Чикита. Теглото ти е идеално, но искам да знам откъде ти хрумна глупавата идея да пропуснеш десерта?

Момичето повдигна рамене.

— Ами, гледах едно предаване по телевизията, че хората напълняват, ако ядат сладкиши всеки ден. Не искам да бъда дебела.

— Аха, гледала си го по телевизията, така ли?

— Да.

— Чикита, не е необходимо да се тревожиш за това. Те са говорили за хора, които непрекъснато се тъпчат с боклучава храна — десертни блокчета, чипс, бисквити, пица и така нататък. Ти не го правиш, нали?

— Не.

— Така е. Ти се храниш здравословно и всеки ден ядеш десерт след основното ястие и това е добре за теб.

Момичето погледна детегледачката си.

— Вземи. — Гледачката отвори хладилника. — Ще изядеш десерта си. Няма нищо лошо в това да хапнеш десерт след основното ядене.

Момичето не искаше да спори.

— Добре, но само едно малко парче.

— Хубаво. И не го яж прекалено бързо.

Момичето не обърна внимание на последните й думи и изгълта сладкиша на три залъка.

— А сега отивам да довърша домашното си и после да си легна.

Детегледачката искаше да попита момичето дали ще гледа телевизия с нея, както правеха повечето вечери, но след обяснението за предаването, което момичето беше гледало, реши, че по-малко телевизия няма да е толкова лоша идея.

— Добре, Чикита. Кажи ми, ако се нуждаеш от помощ с домашното.

— Не, благодаря. Ще се справя.

Момичето изскочи от кухнята и се качи горе.

Определено имаше причина да е щастлива. Беше сряда вечерта и това означаваше, че ще го види вдругиден. Миналият петък, в парка зад неизползваното училище, той пак държа ръката й, но този път, когато се разделяха, я целуна по бузата. Момичето беше щастливо както никога дотогава. Освен това той каза, че парфюмът й, който беше взела от стаята на майка си, е много хубав. Момичето не успя да намери блестящите обици на майка си, но това нямаше значение, защото той я целуна и без тях. И сега нямаше търпение да дойде петък.

— Само тази нощ и още една — каза си тя.

Довърши домашното си, угаси лампата на нощното шкафче и си легна, но беше твърде развълнувана и тя не можеше да престане да си представя различни сценарии какво ще се случи, когато се срещне с момчето в петък — ще се държат за ръцете, може би още една целувка — кой знае? Момичето най-после заспа с усмивка на лицето.

Очите й примигаха и се отвориха отново, когато чу, че вратата на стаята й се отваря.

„О, не — помисли си тя. — Не съм чула будилника. Винаги го чувам“

Мисълта обаче изчезна веднага щом погледна будилника на нощното шкафче. 00:17.

— Лусия? — сънено повика тя детегледачката.

Отговор не последва, но момичето чу стъпки в стаята си.

— Лусия? — извика тя пак и протегна ръка към нощната лампа.

Когато я запали, очите и се отвориха широко от шок и мускулите й се сковаха от страх. Над леглото й се беше надвесил висок и силен мъж, когото не беше виждала преди. Изразът в очите му беше студен и изражението на лицето му — безучастно, но онова, което вцепени момичето, беше, че по ръкавиците на ръцете и по дрехите му имаше кръв.

— Здравей… Чикита.