Галерия на мъртвите

89

Хънтър, Гарсия и двамата агенти на ФБР вървяха колкото могат по-бързо и безшумно и като се имаше предвид, че бяха изключили фенерчетата си, за да не издадат приближаването си, изминаха двеста и четирийсетте метра от последната си позиция до ранчото за нула време. Черните им дрехи им помагаха да се слеят с нощта, в случай че някой наблюдава.

Когато стигнаха до мястото, където някога са били старите порти на ранчото — на четирийсетина метра от къщата,

— всички чуха далечен звук като бръмчене на автомобилен двигател на ниска скорост.

— Какъв е този шум? — попита агент Фишър.

— Генератор — отговори Гарсия. — Вероятно някъде в задната част на къщата.

Хънтър забеляза пресни следи от гуми на кола по черния път, водещ навътре в ранчото. Заобикаляха конюшнята и чезнеха зад нея.

— Добре, тук ще се разделим — каза агент Фишър и погледна към небето. Вятърът се беше усилил през последните две минути. Сега мирисът на влажна пръст беше част от нощта. След няколко минути щеше да завали. Тя погледна двамата детективи. — Пазете се.

— Почакай. — Гарсия бръкна в джоба си и й подаде ластик.

— Вземи. Завържи косата си. Няма да искаш да се развява в лицето ти, докато гониш лошия, нали?

Ерика поклати глава.

— Това ми е талисманът. Само веднъж съм преследвала извършител със завързана на опашка коса. И тогава беше единственият път, когато той избяга.

— Е, добре. — Карлос прибра ластика за коса в джоба си.

Фишър и Уилямс се отправиха към голямата конюшня, а Хънтър и Гарсия предпазливо се приближиха към порутената къща вдясно. Хънтър освети предната врата с фенерчето си. Нямаше ключалка. Рамката беше стара и разцепена на места и тъмнозелената боя, която някога бе покривала вратата и останалата част на къщата, отдавна беше напукана и олющена от природните стихии.

— Трябва да намерим друг начин да влезем — каза Хънтър.

— Защо?

— Виж пантите — отговори той и насочи към тях лъча на фенерчето. — Ръждясали са. Отворим ли вратата, въпреки шума на генератора, пантите ще прозвучат като аларма.

— Страхотно! — Гарсия погледна надясно и после наляво. — Е, накъде искаш да тръгнем?

Хънтър посочи надясно.

Внимателно и предпазливо, двамата заобиколиха къщата от дясната страна и спряха. На единия от прозорците на втория етаж се виждаше слаба светлина.

— Ако убиецът е горе, това не е непременно лошо нещо — отбеляза Карлос.

Робърт кимна в знак на съгласие и прошепна в микрофона:

— Екип А, тук е екип Б. Какво е местоположението ви? Край.

Секунда по-късно слушалката в ухото му изпращя и се включи.

— Току-що влязохме в конюшнята. Край — отговори агент Фишър.

— На втория етаж на къщата свети прозорец. В конюшнята може би няма никого. Край.

— Не сме сигурни. И тук свети. В едно от загражденията. Забелязвате ли движение? Край.

— Не и от мястото, където стоим. Все още сме извън сградата. А вие забелязвате ли движение? Край.

— Също не. Не и от мястото, където стоим.

Последва кратко мълчание.

— Мисля, че е най-добре да продължим да действаме по плана и да поддържаме радиовръзка. Край.

— Прието и край.

Хънтър предаде новината на партньора си.

— О, страхотно.

Първият прозорец на партера в дясната страна на къщата беше напълно разбит. Нямаше стъкло, нито рамка. Беше останала само една огромна дупка в дъските.

— Предполагам, че намерихме начин да влезем — каза Гарсия.

Хънтър набързо огледа пода в къщата под прозореца. Нямаше стъкла.

— Аз ще вляза пръв — предложи Карлос.

— Внимавай с дъските на пода. Може да скърцат или да се счупят, затова стъпвай леко.

— Добре, татко — ухили се Гарсия. — Подръж Близнаците. — Той даде пушката си на Хънтър.

— Не мога да повярвам, че наистина си дал име на пушката си.

— Но ти харесва, нали? Пистолетът ми се казва Големият Барабум.

Хънтър поклати глава.

Карлос се вмъкна безпроблемно през дупката на прозореца. Дъските на пода изскърцаха, когато стъпи върху тях, но съвсем леко.

Хънтър подаде Близнаците на партньора си.

— Дъсченият под е доста солиден за такава стара и занемарена къща — отбеляза Гарсия.

Хънтър му даде пистолета си „Хеклер и Кох Марк 23” и бързо се прехвърли в къщата.

Стаята, в която се озоваха, беше квадратна, със стар триместен диван до едната стена. Отдавна беше изгубил всичките си възглавници и през големите разкъсани дупки в тапицерията стърчаха няколко пружини. До отсрещната стена имаше висока и много широка библиотека. От дванайсетте й лавици бяха останали само три. Подът беше отрупан със стари романи с меки корици. В средата на стаята лежеше преобърната масичка за кафе, от която се разнасяше силна миризма на влага, стара хартия и изгнило дърво.

Хънтър направи знак на партньора си да го прикрива, тъй като ще тръгне пръв.

Гарсия кимна.

Робърт запали фенерчето и го хвана с лявата си ръка. Кръстоса китки, така че лявата да поддържа дясната ръка с оръжието, и след това ги вдигна на височината на гърдите си и ги протегна напред.

Карлос държеше фенерчето си под двете цеви на Близнаците. Тъй като беше пушка, той беше вдигнал оръжието на височината на раменете си.

Хънтър тръгна напред, стъпвайки изключително леко.

Гарсия беше прав — дъсченият под беше много по-солиден, отколкото очакваше Хънтър. Дъските скърцаха, но не толкова силно, че да предупредят някого.

Робърт прекрачи „Моби Дик”, „Тримата мускетари”, „И изгрява слънце” и още няколко други класически романа и най-после стигна до врата, която беше паднала от страната на другата стая. С гръб към стената, той надникна вътре и погледна първо надясно и после наляво. В следващата стая също всичко изглеждаше абсолютно неподвижно.

Хънтър направи знак на партньора си да продължат.

Те стъпиха върху падналата врата и в същия момент косите им се изправиха.

БУМ. БУМ.

Двата изстрела се чуха извън къщата, от конюшнята.

Детективите се спогледаха. Очите им бяха изпълнени с объркване и страх. Не беше необходимо да казват нищо.

Те се обърнаха и хукнаха навън като олимпийски бегачи.

Нещо се беше объркало сериозно.