Галерия на мъртвите

10

Беше един и петнайсет след полунощ, когато Робърт Хънтър най-после се върна в малкия си едностаен апартамент в Хънтингтън Парк, Югоизточен Лос Анджелис. Кевин Уайт и екипът му криминалисти бяха останали в къщата. Колкото и бързо да работеха, пак им оставаха най-малко още три-четири часа да свършат всичко, при това само ако не попаднеха на още изненади. Хънтър и Гарсия бяха изчакали, докато откарат трупа на Линда Паркър в Института по съдебна медицина, и после напуснаха местопрестъплението, но когато затвори външната врата, Робърт се запита защо не остана с криминалистите. Поне щеше да има какво да прави, тъй като знаеше, че тази нощ ще бъде истинска борба да заспи.

Безсънието е много непредсказуемо състояние, от което страда всеки един от пет души в Съединените щати. Изразява се по различни начини и с различна интензивност, никой от които не е приятен. Разстройството обикновено се свързва със стрес и напрежението да си зрял човек в съвременното общество, но невинаги.

Хънтър беше само на седем години, когато за пръв път започна да преживява безсънни нощи. Те започнаха скоро след като ракът отне майка му. Тогава нямаше други роднини, на които да разчита, освен на баща си, и справянето със загубата се оказа много болезнено и дълго за малкия Робърт. Нощем той седеше сам в стаята си, потънал в спомени за времето, когато майка му все още можеше да се усмихва. Когато ръцете й бяха достатъчно силни, за да го прегръщат, и гласът й беше достатъчно силен, за да стига до ушите му.

Ужасяващите кошмари започнаха скоро след смъртта й и бяха толкова опустошителни и увреждащи психиката, че безсънието беше единствената логична реакция, която измисли мозъкът му. Сънят се превърна в руска рулетка за Хънтър — лукс и мъчение, събрани в едно. За едно седемгодишно момче механизмът за справяне беше жесток като ампутация на бойно поле, но Робърт търпеше, доколкото е възможно. За да поддържа заето съзнанието си през тези безкрайни, самотни, безсънни часове, той се пристрасти към книгите. Четеше всичко, което му попаднеше, сякаш това някак го зареждаше със сили. Книгите станаха негово светилище. Крепост. Щит срещу безкрайните кошмари.

С течение на времето Хънтър се научи да живее с безсънието, вместо да се бори с него. В добра нощ той успяваше да поспи три-четири часа, а в лоша — нито дори една секунда.

Робърт току-що си наля чаша вода в кухнята, когато чу, че мобилният му телефон вибрира върху малката маса в дневната, на която стоеше и компютърът му. Той отново погледна часовника. 01:17.

— Детектив Хънтър, ОСУ — каза Хънтър, когато доближи телефона до ухото си.

— Робърт…

За момент женският глас го стресна. По това време на нощта, особено след като се връщаше от местопрестъпление, на което беше останал екипът криминалисти, Хънтър дори не погледна екранчето, защото очакваше да чуе гласа на Кевин Уайт, който ще му съобщи още лоши новини.

— Робърт? — повтори гласът, този път като въпрос.

Хънтър съвсем беше забравил за недовършената си лекция в Калифорнийския университет и че бе обещал на професор Трейси Адамс да й се обади.

— Трейси — тихо каза той с извинителен тон. — Много съжалявам, че не ти се обадих. Аз… — Не видя смисъл да лъже. — Забравих.

— Не се тревожи — искрено отговори тя.

Хънтър и професор Адамс се бяха запознали преди няколко месеца в денонощната читалня на историческата библиотека „Пауъл” в кампуса на Калифорнийския университет. Привличането между тях беше мигновено и макар че се срещнаха няколко пъти и определено заплаши да разцъфти любов, Хънтър бе предпочел да се държи на разстояние.

— Наред ли е всичко? — попита Трейси и веднага съжали за въпроса си. Знаеше, че отделът на Робърт се занимава само с изключително жестоки насилствени престъпления, и това означаваше, че когато му се обадят и той трябва да зареже всичко и да тръгне, никога нищо не е наред. — Извинявай. Исках да кажа… — Тя се опита да измисли някакво оправдание.

— Няма проблем. Знам какво искаше да кажеш — рече Хънтър, надявайки се, че Трейси няма да долови безпокойството в гласа му, но знаеше, че тя е твърде внимателна и ще го усети.

Той никога не обсъждаше случаите си с никого извън сферата на разследването, колкото и близки да му бяха, но трябваше да признае, че на няколко пъти беше много близо да й се довери. Трейси не само че беше един от най-земните хора, които познаваше, но и много уважаван преподавател по криминална психология в Калифорнийския университет. Ако имаше цивилно лице, което да разбира напрежението, на което беше подложен Хънтър в отдел „Свръхтежки убийства”, Трейси Адамс определено беше този човек.

— Съжалявам за лекцията снощи — каза Хънтър, сменяйки темата. — Наистина я очаквах с нетърпение.

— Не е вярно — възрази Трейси. Закачливостта в тона й издаде усмивката на лицето й. — Забрави ли колко седмици те убеждавах да се съгласиш?

Той не отговори.

— Но признай, Робърт. Беше ти забавно, нали? Видях го. Зарази се от ухапването на бацила на преподаването.

Хънтър кимна на себе си.

— Не беше толкова болезнено, колкото очаквах.

— Е, аз обичам работата си — каза Трейси. — Но ще ти кажа едно — бих дала почти всичко за броя на присъстващите и за пълното внимание, което получи ти през онези няколко минути. Всички в залата бяха абсолютно завладени от това, което ти казваше. Включително аз.

Хънтър се засмя.

— А най-интересното тепърва предстоеше.

— Да, предполагам.

Хънтър се приближи до големия прозорец на дневната си. На небето бяха започнали да се събират облаци и лека-полека лишаваха нощта от звезди.

— Робърт… там ли си още?

Той съзря отражението си в стъклото. Изглеждаше уморен.

— Да. Тук съм.

— Вкъщи ли си?

Кратко мълчание.

— Да, върнах се преди пет минути, но все си мисля, че трябваше да остана. Криминалистите все още са там и ще бъдат там най-малко още два-три часа.

— Еха, толкова лошо ли е положението? — Въпросът се отрони неволно от устата на Трейси и тя за втори път за по-малко от минута съжали за избора си на думи, но преди да има време да се извини, Хънтър я изненада.

— По-лошо, Трейси — потвърди той с мрачен глас. — Много по-лошо.

Първоначалният й подтик беше да го попита дали иска да говори за това, но този път разумът най-после изпревари действието и тя бързо перифразира въпроса наум, преди да го зададе:

— Искаш ли компания? Искаш ли да дойдеш?

Хънтър се поколеба.

— Още съм будна — добави тя. — И ще будувам часове наред. Сигурна съм.

По една случайност Трейси Адамс също страдаше от безсъние, макар и не толкова тежко, колкото Хънтър.

— И утре ще започна късно. Първата ми лекция е чак в единайсет.

Истината беше, че Хънтър с удоволствие би приел компанията й, но накрая надделя трезвият му разум.

— Може ли да го отложим за друг път? Тази нощ не съм особено добра компания за никого.

Говореше сериозно, но това беше само част от причината. Нещо го глождеше, откакто беше влязъл в спалнята на Линда Паркър преди няколко часа, и преди да свърши нощта, искаше да проучи някои неща в няколко бази-данни.

— Разбира се — отвърна Трейси след минута мълчание. — Ако промениш решението си, знаеш къде да ме намериш, нали?

— Знам. Ще ти се обадя.

Веднага щом приключиха разговора, в главата на Хънтър като лавина започнаха да се премятат образи от местопрестъплението. Той отново погледна небето. Вече нямаше звезди. Изглежда, мракът беше дошъл в Лос Анджелис по повече от един начин.