Галерия на мъртвите

98

Изумително е как светлината и мракът могат напълно да променят възприятието за време. Например казината в Съединените щати. Силата на осветлението в игралните зали е контролирана и постоянна — двайсет и четири часа в денонощието, седем дни седмично — точният баланс между яркост и цветове, за да не дразни и уморява човешкото око. Следствие на това комарджиите често губят представа за времето. Мислят, че са прекарали само един следобед край масите, а всъщност се оказва ден и половина.

Хедър Фишър беше подложена на абсолютно същото преживяване, но в непрогледен мрак и без луксозната обстановка в казината в Лас Вегас. Отдавна беше загубила представа за времето.

След като й позволи да говори с майка си по телефона, мъжът я затвори в тъмна стая и Хедър чакаше ли чакаше. Майка й беше казала, че ще дойде да я вземе, но все още я нямаше. Момичето чака цяла вечност, плака и накрая заспа.

Майка й ужасно много й липсваше, но най-много я натъжаваше фактът, че не можа да отиде в парка след училище, за да се срещне с момчето. Наистина го харесваше. Той беше като нея, различен, но се разбираха и винаги се смееха заедно. Това много й харесваше. Обичаше, когато той седеше до нея, държеше ръката й и й се усмихваше, и Хедър изпита най-топлите чувства в душата си, когато той я целуна по бузата миналия петък.

Мъжът беше взел мобилния й телефон, затова тя нямаше как да каже на момчето, че няма да отиде в парка. Изпитваше ужас, че то вече няма да дойде там, за да се срещнат. И че няма да иска отново да седи до нея и да държи ръката й.

Защо беше толкова гаден този мъж? Хедър не му беше направила нищо лошо.

Когато Хедър се събуди, в стаята беше тъмно като преди. Беше гладна и жадна и й беше студено и матракът, на който лежеше, сякаш беше направен от бетон. Всеки мускул в тялото я болеше, особено тези на врата. Когато се надигна и седна, в ушите й запулсира кръв и й се зави свят. Дрехите й бяха мокри от пот и не миришеха добре. Всичко това не й харесваше.

Очите й отново се напълниха със сълзи. Хедър не можеше да проумее какво й се случва. Защо беше в тази стая? Кой беше мъжът? Защо трябваше да седи на тъмно? И защо майка й не идваше да я вземе, както обеща? Тя никога не лъжеше.

И после й хрумна нещо друго. Може би мъжът беше бащата на момчето. И беше разбрал, че синът му Томас се среща с нея в парка след училище и не иска синът му да седи до Хедър, да й се усмихва и да държи ръката й. Не иска, защото тя е различна. Но Томас също беше различен и Хедър наистина го харесваше. Ако можеше, щеше да седи до него всеки ден.

Тя затвори очи и сълзите й се превърнаха в ридания. Хедър дълго плака и после чу стъпки, които се приближаваха към малката стая. Тя бързо избърса сълзите от очите си и скочи на крака.

— Мамо? — извика и си проправи път в мрака към вратата. — Мамо, тук съм.

Тя чу, че някой пъха в ключалката ключ, който се превъртя три пъти.

— Мамо?

Вратата най-после се отвори и в стаята нахлу светлина от коридора. Хедър примига и извърна лице от вратата. Очите я заболяха от внезапния ярък блясък.

— Мамо? — извика още веднъж.

— Не — отвърна мъжът с твърд и силен глас и използва дистанционното управление в лявата си ръка, за да запали лампите в стаята.

Хедър примига още няколко пъти, докато очите й най-после се приспособиха към ярката светлина.

Мъжът пристъпи в стаята и остави вратата да се затвори безшумно зад него.

Хедър потрепери.

— Мама няма да дойде да те вземе. — Мъжът върна дистанционното в джоба на панталона си и извади гумени ръкавици. — Никой няма да дойде за теб… освен аз.